Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Ако още веднъж вдигнеш меч срещу мен, ще те убия. Аруула говореше бавно и много тихо. — Кълна ти се в името на Вудан!

Тя пъхна меча в ножницата и изтича при своя фреккойшер.

— Почакай, Аруула! — изхленчи Радаан след нея. — Не ме оставяй тук сам!

Аруула се качи на седлото и дори не погледна към сина на вожда.

— Дий! — извика тя и заби токовете си в краищата на крилата на животното.

— Пристигнахме. — Балоор вдигна ръка и задържа ездитното си насекомо.

Матю Дракс се огледа учудено. Сигурно е бил в делириум, когато от мястото на катастрофата са го занесли в лагера. Но май му се стори, че тогава пътуваха дни наред. Погледна към слънчевото петно зад сивата стена на високата мъгла. Откакто потеглиха от лагера, не можеше да са минали повече от три часа.

Не беше в състояние да сподели учудването си с шамана. Няколкото откъслека от чуждия език, които междувременно знаеше, не бяха достатъчни. И така, той само въпросително погледна Балоор.

Той посочи равно, покрито със сняг място, което леко се издигаше отляво на една ледена стена.

Мат огледа местността. Да, беше приземил самолета в снежно поле. Но то не беше ли по-голямо от това тук? Скочи от фреккойшера и тръгна по снега към края на малката снежна площадка. Затъна до хълбоци.

При принудително кацане самолетът би оставил в ландшафта широка и дълбока бразда. Дори и през последните седмици да е валял непрекъснато сняг, такава бразда би се запълвала със същата маса нов сняг, както и повърхността от двете й страни. Следователно би трябвало да личи и след седмици.

Ала нямаше и следа от бразда.

Матю се огледа за шамана. Без да се помръдне, този седеше на гигантското насекомо и го наблюдаваше отгоре. Мат си помисли, че вижда как безкръвните му устни потрепват. Сякаш водеше беззвучен разговор със самия себе си. Или с някой от неговите богове. Или с дявола.

— Проклета смачкана мутра! — изруга мислено Мат. — Наистина ли ме изигра? — Обърна се и излезе извън площадката. Беше дълга поне двеста метра. Свършваше на около двайсет метра пред отсрещната ледена стена.

Не, местността, в която беше кацнал принудително, изглеждаше другояче. Но, добре — един поглед от ръба на снежната площадка и всичко ще му стане ясно. Ако долу виси самолетът му, всичко е наред. Ако ли не, тогава шаманът го е измамил.

Без значение е защо го е направил.

Макар инстинктивно да чувстваше, че нещата стоят точно така, Мат ускори крачка. Просто не можеше да си обясни защо Балоор трябваше да го смята за глупак и дори да го примамва в капан. Затова се противеше на реалността. Докато не я погледна в очите.

Нямаше никакъв самолет. Под снежната площадка, пред високия колкото човешки бой, подобен на пукнатина вход на пещера стояха гигантските черни зверове, които Аруула и нейните хора наричаха „тараци“. Петнайсет-двайсет екземпляра. Един от тях беше необикновено голям и имаше мръснобяла кожа с дълги косми. Подпираше се на нещо, което напомняше на Мат за свръхголяма бедрена кост. Животното оголи хищна паст, сякаш се хилеше. После изръмжа нещо, което би трябвало да прозвучи като „добре дошъл“…

За секунди Мат си помисли, че кръвта в мозъка му се вледенява.

Обърна се уплашено. Десетки зверове се приближаваха към него. В дълга верига вървяха тежко по снежната площадка. До ушите на Мат достигна пръхтене, мучене и свистене. А в гърлото му сякаш растеше кактус.

Зад гигантските плъхове видя Червеното око да хваща юздата на останалия без ездач фреккойшер. С големи скокове животните се отдалечаваха с шамана. Мат беше сам. Или не…

Отнов чу граченето под себе си. Погледна надолу. В подножието на снежната площадка жестикулираше Бялата козина. Вдигна дясната си лапа и го повика при себе си.

Мат се обърна. Веригата от гигантски плъхове се свиваше все повече и повече.

Аруула дръпна кожения ремък на юздата. Принуди фреккойшера да легне върху леда. Животното се подчини.

Покрай него Аруула се запромъква нагоре по ледената пукнатина. Ледените игли стърчаха от пропадналия ледник като забити в земята заострени колове. Аруула огледа през пукнатината отсрещната страна на долината. Два фреккойшера летяха към склона. На единия яздеше Балоор. Другият беше без ездач.

— В името на Вудан! — Аруула сви юмруци. — Предал го е на тараците…

Тя падна по гръб и се вгледа в дългата колкото копие пукнатина на леко надвесената стена на ледника над себе си. Защо направи това, Балоор… защо го направи?

Затвори очи и се вслуша. Пред вътрешното й око блеснаха столики картини на ламтеж и кръвожадност.