Саймън Мордън - Теории за полета

Люси поклати глава.

- Не, не е. Той е учен. И то прочут. Казва се Сам. - Тя стоеше между Петрович и дулото на оръжието.

- Нямам нищо против да отстъпиш встрани - каза Петрович. Той я хвана за раменете и леко я отмести.

Макар тя да виждаше същото, което виждаше и той - че няколко служители на Ошикора прибраха телефоните в джобовете си и безмълвно започнаха да се приближават към майора откъм гърба му, - тя отново пристъпи напред и застана пред Петрович.

- Сигурно имате предвид Майкъл - каза тя. - Той ми обясни ситуацията. Новият джихад на машините е бил неговият зъл брат. Майкъл просто иска да ни помогне.

[Подлагаш на изпитание голяма част от човешката природа. Твоята и неговата.]

- Беше доста мълчалив напоследък.

[Зает съм, но не чак толкова, че да не се намеся. Желаеш ли смъртта му?]

- Не. Владеем ситуацията.

[Аз виждам друго.]

- Възрастните мъже обикновено не убиват ученички.

[Някои от тях го правят.]

- Прав си. - Той насочи вниманието си към улицата. - Люси, защо не ми покажеш какво друго има в торбичката?

Майорът установи, че никой не му обръща внимание, въпреки насоченото му оръжие. Петрович надникна в торбичката на Люси и зърна един пакет, който представ-ляваше интерес за него.

- Ръчно захранване.

- Винаги забравям да заредя телефона си навреме. Просто си помислих, нали се сещаш...

- Не си си губила времето в училище. - Той провери какви захранващи проводници влизат в комплекта на уреда и намери такъв, който да е съвместим. Вдигна отново ръката си, за да напипа сокета, и отново Люси трябваше да го направи вместо него.

- Какво ще правим с него? - Тя посочи с кимване майора, който стоеше зад тях.

- Аз... ние наистина се нуждаем от танковете, които се намират под негова команда. Но не мога да го принудя насила да направи каквото и да било. Мога да наредя да го отведат настрани и да го разстрелят.

- Не!

- Добре тогава. Предполагам, че от него зависи какво решение ще вземе. -Петрович се допита до вътрешния си часовник. Времето нямаше да се върне назад. Той погледна към камерите, насочени към Блакфрайърс Бридж - мостът скоро щеше да бъде превзет. - Там ли си? - попита той.

[Той ще бъде унищожен също като останалите.]

- Всичко на мястото си ли е?

[Планът ти или ще проработи, или няма. Не би трябвало, но въпреки това ти вярваш в успеха му. Вярата не е сред съставните части на моята личност.]

- Майкъл? - обърна се към него Люси.

- Да. Втората битка при Ватерло ще започне без нас.

- Ватерло? Където Наполеон е капитулирал? - Тя започна да си тананика мелодията.

- Какво искаш да правиш?

- Да остана с теб - отвърна тя и лицето й внезапно придоби сериозно изражение.

Ти си на четиринайсет.

- Да. Днес аз бягах, за да си спася живота, помогнах за спасяването на дузина възрастни хора, забих нож в гърба на един човек и застанах пред дулото на заредена карабина.

- Въпреки това си на четиринайсет.

Тя се обърна и пристъпи към майора.

- Той има нужда от вас. Ние имаме нужда от вас. Толкова голямо значение ли има за вас кой дава заповедите?

Той стърчеше с една глава над нея и я погледна отвисоко.

- Да.

Тя се наведе и вдигна изпуснатия му шлем. Блъсна го силно в гърдите му. Той нямаше друг избор, освен да задържи карабината само с едната си ръка.

- Дотолкова, че да предпочетете да гледате как всички ние умираме?

- Ти не разбираш... - започна той, но тя го прекъсна.

- Разбирам достатъчно! Вие не искате да ни помогнете. Добре. Вървете си. Ако изобщо намерите къде да отидете.

[Започва се] - каза ИИ. В околните високи сгради отекна гръмотевичният звук от взривяващите се експлозиви. Последва го ревът на бавноразпадаща се зидария.

Майорът погледна стреснато в посока на взрива. Намираше се на непознат терен, нямаше карта, нито компас, нито водач. Люси отстъпи назад към Петрович. Намигна му и се извърна към майора, за да хвърли в лицето му едно последно обвинение.

- Вие трябваше да ни защитавате! Хората като мен, хората като тях!

Офицерът беше напълно победен. Той наведе глава и избърса лицето си в ръкава на военната си риза.

- Аз щях да играя Жулиета в училищната пиеса - прошепна тя в ухото на Петрович, - но предполагам, че известно време няма да има училище.

- Направо ми е жал за Ромео. - Петрович се огледа, търсейки тънкия нож на Фокс. Лежеше до стола, на който бе седял. Вдигна го, като сви пръстите си около облечената му в кожа дръжка. - Не мога да те взема с мен. Трябва да го разбереш.

- Не съм силна и не съм умна - възрази тя, - но пак мога да правя разни неща.