Саймън Мордън - Теории за полета

Той се целеше в гърдите, а вместо това улучи рамото на мъжа. Външният се завъртя рязко и насочи за кратко цевта на карабината към небето, преди рязко да я свали надолу. Лявото дуло прогърмя и изплю дим и единият от Външните бе отхвърлен мощно назад към паркирания наблизо микробус. Човекът се плъзна по вратата му, падна на земята и повече не помръдна.

Сега срещу тях двамата се бяха изправили трима - една възрастна жена и двама млади мъже, всичките облечени в мръсни кафяво-черни униформи. Те се спогледаха неуверено.

Петрович разпери ръцете си встрани и продължи да върви напред.

- Вие май сте влезли в моя град.

Жената се осмели да проговори.

- Град наш - извика тя, макар да беше на възраст, която предполагаше, че е получила поне основно образование в някогашна Англия. - Град гори.

Петрович се досети, че тези Външни сигурно са семейна група - племе, клан или най-малкото майка и двамата й сина, а мъртвият мъж може би беше чичо или братовчед. Раненият вече беше успял да се надигне на колене и пълзеше към падналата карабина. В нея все още имаше един патрон и той изглеждаше уверен, че ще успее да го изстреля с една ръка.

- Винаги съм смятал, че първо минава плячкосването, а чак тогава следва палежът. Но както и да е - рече Петрович, - има промяна в плана. Подгответе се за Новия джихад на машините.

Отзад, иззад ъгъла, се появи една кола; червеният капак на двигателя беше доста зле смачкан, на предното стъкло имаше дупка, а покривът бе хлътнал. Радиаторът беше пробит и течеше, но колата щеше да издържи достатъчно дълго, за да изпълни задачата, която й бе възложил Петрович.

Двигателят прогърмя и тя се понесе напред.

Крачеха безмълвно; Петрович вадеше патроните за карабината от патрондаша и ги пъхаше по джобовете си. Някои от околните къщи бяха подпалени и горяха бурно; всичките заобикаляха един имот, който беше започнал да се руши. Небето бе наситено с ярки огнени искрички, които се издигаха нагоре и рисуваха огненочервени картини. Горещината караше въздуха да потрепва.

- Какво? - рече най-накрая той.

Миямото дори не го погледна.

- Това беше... отблъскващо.

- Моля? Отблъскващо? Какво, на хуй, означава това? - Петрович извади последния патрон и огледа зарядния механизъм. Изтегли си видеоклип, който му показа как да зареди безопасно карабината, без същевременно да се простреля в крака.

- Ти... ние трябваше да им дадем възможност да се предадат. Така щеше да е по... - Миямото сви устни. - По-почтено.

- Знаеш ли какво? Можеш да си вземеш тъпия кодекс бушидо и можеш да си го засунуть в жопу. Това не ти е феодална Япония. Това е ёбаный Сталинград: касапница, в която първото нещо, което умира, е милосърдието. - Той пъхна патрона в цевта и затвори рязко приклада. - Съветите са спечелили битката при Сталинград, защото са се отнасяли напълно безмилостно към човешкия живот. Което означава, че не са вързали половината си хора да се грижат за нацистките пленници.

- Като гледам кои са ти учителите, не се изненадвам от уроците, които си научил.

Петрович изсумтя.

- В Русия уроците те учат на нещо. Но нека поразсъждаваме още малко върху това - те не изглеждаха като хора, които искат да се предадат. Даже напротив.

- Ти ги прегази с кола.

- Да. И никой не изкрещя „предавам се".

А след това я върна на заден ход.

- Дори след това един от тях продължаваше да се опитва да се изправи и ти ме накара да похабя цял куршум заради него. Мечовете не се нуждаят от презареждане. - Пътят, по който свиха, водеше нагоре по хълма към Хайгейт. Навсякъде бяха пръснати трупове като разпилени оризови зърна. В някои от тях все още мъждукаше живот. Други лежаха в локви от още незасъхнала кръв и очевидно бяха мъртви.

Петрович оглеждаше навсякъде за пистолети или други далекобойни оръжия, но не видя никакви. Само ножове, бухалки и колове. На най-високата част от пътя светеха автомобилни стопове и се чуваха звуци от касап-ница.

- И така, да речем, че те се бяха предали, и четиримата. Тогава щяхме да имаме трима Външни плюс онзи, когото прострелях. Какво щяхме да правим с тях? Да ги обезоръжим? Те щяха просто да влязат в най-близката къща и да си намерят оръжия. Да ги завържем? Следващият Външен, който минеше оттам, щеше да ги освободи. Да ги предадем на съответните власти? Ние двамата с теб сме властта.

Миямото пристъпи до един изкривен труп с пречупен гръбнак и неестествено извити ръце.

- Разбрах идеята ти. И въпреки това трябваше да им направим предложение.