Саймън Мордън - Теории за полета

Цялата конструкция се разклати. Очевидно някой си беше присвоил парчета от приземната й част. Самата сграда изглеждаше в доста добро състояние -нямаше никакви стени, никаква канализация, беше празна като автомобилен паркинг. Петрович се изправи и отново стис-на в ръце карабината.

Промъкна се между подпорните стълбове и стигна до стълбището. Нямаше стъпала, само черна пропаст чак до най-долния етаж. Беше стигнал твърде далеч, за да се отказва точно сега; а и това си беше точно в негов стил -да продължи да действа, въпреки че здравият разум го призовава да спре.

Хвърли карабината на долния етаж, увисна на ръба с побелели от усилието пръсти и краката му се залюляха над пропастта. Засили се и скочи.

Падна лошо. Отново. Този път натърти гърба си от опашната кост до лопатките. Огледа се, не забеляза никого и повтори упражнението. Карабината на долния етаж. Увисване на ръба и скок. Натъртване на гърба.

Отново нищо. Мъжът беше минал през това ниво, а Петрович бе пристигнал твърде късно. Скочи на долния етаж - ударът му изкара въздуха и той остана да лежи там, опитвайки се да си поеме дъх.

От сумрака се появи сянка и накуцвайки, се затича към него. Петрович сграбчи карабината и с усилие се надигна до седнало положение.

Преди да успее да се прицели, фигурата го прескочи и пропадна в отвора на стълбището. Петрович се извърна несръчно, опитвайки се да не я изпуска от погледа си. С неуловимо движение мъжът измъкна отнякъде нож и го метна нагоре, преди да се озове в безопасност на долния етаж.

Той погледна нагоре към Петрович; носът, устата и брадичката му се белееха като блед полумесец. Петрович отвърна на погледа му, без да обръща внимание на ножа, стърчащ от гърдите му - стоманеното острие проблясваше между пластмасовата дръжка и уголемяващото се кърваво петно върху тениската му.

Може би мъжът очакваше Петрович да полети нап-ред през отвора на стълбищната шахта и да умре - ако не още преди да се стовари на дъното ?, и със сигурност след това. Или може би се надяваше карабината да се изплъзне от безсилните му пръсти, а той да се свлече назад, докато животът му бавно напуска тялото.

Петрович притисна приклада към рамото си и изстреля последния патрон. Солидният куршум проби дупка в гръдния кош на мъжа и прекъсна гръбнака му. Бездушното тяло се свлече на купчинка на пода, а бетонената стена зад него се оцвети в алена шарка.

Ехото от изстрела заглъхна. Петрович беше готов да сграбчи карабината за дулото и да довърши противника си с приклада. След като разбра, че това няма да е необходимо, той остави празната карабина на пода до себе си и обхвана с пръсти дръжката на ножа.

Подръпна я леко, но усещането беше като че ли се опитва да изтръгне сърцето си, затова се отказа. Можеше да се опита да го извади, като го разклати настрани, но така щеше да разреже още повече плът. Върхът на ножа бе прерязал мускул, беше проникнал между ребрата и се бе заклещил в кевларената обвивка на импланта му.

Когато му се отвореше повече време, можеше дори да се порадва на късмета си.

Преследването приключи. Адреналинът, който беше подклаждал яростта му, постепенно се отдръпваше. Сега вече го болеше цялото тяло - от острата болка в лицето до тъпото, вцепеняващо пулсиране на краката му. И не беше само това.

Той се изправи и залитайки като пияница, се затътри към скелето, използвайки колоните за опора.

Повечето от бойците на ИВМ все още се намираха в първата офиссграда. Двама от тях бяха чули последния изстрел и колебливо се опитваха да убедят началниците си, че трябва да проведат разследване.

Петрович преметна ръка през пръчките на скелето и се овеси навън. Не беше високо, но не беше и ниско. Той уви крака около тръбата и се спусна надолу, като внимаваше да не закачи дръжката на ножа.

Първият боец на ИВМ насочи пистолета си към него, но вторият натисна ръката му надолу и посочи с пръст.

- Да. Този мудак реши да вкара нож в престрелката.

Внезапно го връхлетя умора, той се свлече на колене пред тях и наведе ниско глава. В прахта закапаха сълзи и кръв.

Бяха убили Хари Чейн.

Местата им се бяха разменили. Този път Петрович седеше в чакалнята, превързан и упоен, облечен в хартиена пижама за еднократна употреба, и чакаше сянката й да падне върху стъклото и вратата да се отвори.

Но той не прехвърляше зърната на броеница. Просто седеше облегнат назад, със затворени очи, осъзнал, че светът се е променил толкова много и толкова бързо, че вече нищо не зависи от самия него.