Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Защо не се пробвахте да станете журналист на свободна практика и да получите прескарта от правителството?

Защото щеше да ми отнеме твърде много време. По-голямата част от масмедиите или бяха изхвърлени извън играта, или пък бяха федерализирани. Останалите нямаха друг избор, освен нонстоп да излъчват предавания на тема „обществена безопасност“, така че ако някой тепърва включи телевизора си, да знае какво да прави. Навсякъде цареше хаос. Все още нямахме нормални проходими пътища, а какво остава за работещ бюрократичен механизъм, който да ми позволи да получа статут на журналист! Съдейки по бъркотията, царяща в системата, това щеше да ми отнеме месеци, а всеки ден от АСУ умираха по стотина души. Спешно трябваше да предприема нещо. Взех една цифрова видеокамера, резервни батерийки и соларно зарядно устройство. Заедно с мен тръгна и най-големият ми син в качеството си на звукоинженер и „първи асистент“ Не се наложи да пътуваме твърде дълго. Непосредствено след границата на административния район Голям Лос Анджелис, в едно градче на име Клермонт, се намират пет колежа — „Помона“, „Питцър“, „Скрипс“, „Харви Мъд“ и „Клермонт Маккена“. И в самото начало на Голямата паника, когато всички се юрнаха да дирят спасение в планините, триста студенти решили да останат и да се барикадират, давайки отпор на заплахата. Бяха превърнали девическия колеж „Скрипс“ в някакво подобие на средновековен град-крепост. Бяха се запасили с провизии от другите кампуси и бяха превърнали в оръжия наличните селскостопански инструменти и учебните пушки от военната катедра. Дейността им бе забележителна — споделиха ми как със задружни усилия засадили градини, изкопали кладенци и укрепили съществуващата стена. Докато планините пламтяха, а в близките предградия бушуваше невиждано насилие, триста хлапета успешно се отбраняваха от десет хиляди зомбита! Десет хиляди зомбита, и то в продължение на четири месеца, докато „Вътрешната империя“ 83 83 „Вътрешната империя“ на Калифорния беше една от последните земи, официално обявени за напълно безопасни. — Б.а. най-накрая не се успокои. Имахме късмета да се озовем там към края на тези динамични събития — тъкмо навреме, за да видим как и последните живи мъртъвци бяха унищожени, а радостните студенти и войници се бяха строили под огромния, ушит на ръка флаг „Олд Глори“ 84 84 Букв. „Стародавна слава“ (англ.) — едно от названията (редом със „Звезди и райета“) на официалното знаме на САЩ, водещо началото си от деветнайсети век. — Б.пр. , веещ се от камбанарията на Помона. Що за сюжет, а? Успях да запечатам деветдесет и шест часа суров материал. С радост бих записал и повече, ала времето не чакаше. Имахме по сто смъртни случая на ден, нали помните…

Наложи се по възможно най-бързия начин да отнесем заснетия материал обратно. Вкъщи монтирах филма за един ден. Съпругата ми влезе в ролята на наратор и прочете текста. Направихме четиринадесет копия, в най-различни формати, и в събота вечерта ги прожектирахме в редица лагери и убежища из целия Лос Анджелис. Бях озаглавил филма „Победата в Авалон — битката на петте колежа“.

Названието „Авалон“ взех от краткия видеозапис, който един от студентите бе направил по време на обсадата — в нощта преди последната, най-страшна атака, когато поредната орда живи мъртъвци, прииждаща от изток, вече ясно се виждаше на хоризонта. Младежите се трудеха усърдно, без да жалят силите си — наточваха хладните си оръжия, укрепваха отбраната си, стояха на стража по стените и кулите… Над кампуса ехтеше песен от високоговорителите, които без прекъсване излъчваха музика, за да поддържат бойния дух на защитниците. Някаква студентка от „Скрипс“ с ангелски глас изпълняваше песента на „Рокси Мюзик“ „Авалон“ Невероятно прочувствено изпълнение, което поразително контрастираше с предстоящата буря! Монтирах песента върху онази част от филма, която показваше подготовката за сражението. И досега усещам буца в гърлото си всеки път, когато я чуя!

Каква бе реакцията на зрителите?

Пълен провал! Не само тази сцена, но и целият филм; или поне с такова впечатление останах тогава. Бях очаквал по-различна реакция. Одобрителни възгласи, аплодисменти… Никога не бих го признал — дори и пред себе си, — но лелеях тази егоистична фантазия как хората идват при мен със сълзи на очи, стискат ми ръцете и ми благодарят, задето съм им показал светлина в края на тунела… А ето че зрителите на „Победата в Авалон“ дори не смееха да ме погледнат. Стоях до вратата като някакъв герой-завоевател, докато публиката тихомълком се изнизваше навън… Онази вечер се прибрах вкъщи с мисълта: „Да, май няма да е зле да се пробвам в малко по-различна сфера… Чух, че картофените насаждения в Макартър Парк се нуждаели от работна ръка.“