Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

По онова време обаче зомбитата не бяха единственият ни проблем. Трябваше да се справяме и с мародерите, които си бяха не толкова закоравели престъпници, колкото обикновени хора, които се опитваха да оцелеят. Както и с онези, които се нанасяха незаконно в чужди домове. В повечето случаи всичко приключваше добре — ние ги канехме при себе си, осигурявахме им онова, от което се нуждаеха и се грижехме за тях, докато момчетата от Департамента по настаняването не си свършеха работата. Понякога обаче се сблъсквахме и с истински мародери — брутални, безскрупулни професионалисти. Единственият случай, когато сериозно пострадах, се дължеше именно на тях.

(Джо Мухамад разкопчава ризата си и ми показва кръгъл белег с големината на десетцентова монета от преди войната.)

Деветмилиметров куршум, точно в рамото. Отрядът ми го прогони от къщата и в мига, в който той изскочи навън, аз му изкрещях да спре на място. Онзи обаче не се подчини на заповедта ми. Слава богу, това е единственият случай, когато ми се наложи да убия човек. Когато новите закони влязоха в сила, конвенционалните престъпления рязко намаляха.

Сещам се и за диваците — нали се сещате, бездомните деца, изгубили родителите си… Натъквахме се на тях къде ли не — в мазетата, в дрешниците, в килерите и под леглата… Мнозина от тях бяха вървели дотук чак от източното крайбрежие. Бяха в ужасно състояние — изнемощели, гладни и болни… В повечето случаи се плашеха от нас и всячески се опитваха да избягат. Ей в такива случаи ужасно съжалявах, задето не мога да ходя — така ми се искаше да хукна подире им и да ги настигна! Другите от отряда се втурваха след подивелите хлапета, ала невинаги успяваха да ги догонят и върнат в обществото… Най-големият проблем обаче представляваха куислингите.

Куислингите?

Да, нали се сещате — тези хора, които изведнъж превъртат и започват да се държат като зомбита.

Бихте ли уточнили?

Ами аз не съм психиатър, не съм много наясно с правилните термини…

Няма проблеми. Опитайте.

Е, добре тогава. Доколкото разбирам, има хора, които просто не могат да се справят с житейска ситуация от типа на „бори се или умри“ Тези хора по принцип усещат привличане към онова, от което се страхуват. И вместо да се съпротивляват и да положат усилия, те се опитват да угодят на заплахата, да се присъединят към нея и да станат като нея… Нещо подобно се случва при похищенията на хора — спомнете си „Стокхолмския синдром“ и Пати Хърст 81 81 „Стокхолмският синдром“: пленен или отвлечен човек се привързва към похитителя си и започва да изпитва симпатия към него. Води наименованието си от събитията от 23 до 27 август 1973 г. в шведската столица Стокхолм, когато четирима служители на кредитна банка в центъра на града са взети и държани като заложници в продължение на пет дни. След освобождаването похитените изненадващо проявяват добри чувства към похитителите и дори ги защитават. Пати Хърст — внучка на американския милиардер Уилям Хърст, родена през 1954 г., която става жертва на политическо отвличане от ляворадикална групировка, след което се привързва към похитителите си и се включва в терористичната им дейност. — Б.пр. , или по време на конвенционална война, когато населението на окупираната територия се включва охотно в редовете на вражеската армия. Не са редки случаите, в които колаборационистите са по-фанатични от онези, които имитират — като френските фашисти например, които до последно са се сражавали в армията на Хитлер. Може би точно поради тази причина наричаме подобни хора „куислинги“ — звучи точно като френска дума или нещо от сорта 82 82 Всъщност названието идва от името на норвежеца Видкун Абрахам Лауриц Йонсон Куислинг, който е обявен от нацистите за президент на Норвегия по време на Втората световна война. — Б.а. … В нашата война обаче беше малко трудно да постъпиш като френските нацисти. Не можеше да вдигнеш ръце и да кажеш: „Ей, не ме убивайте, аз съм на ваша страна!“ В този конфликт просто нямаше как да си по средата. Предполагам, че някои хора така и не можаха да приемат този факт. И взеха да превъртат. Започнаха да вървят като зомбита, да стенат като зомбита… даже се опитваха да нападат хора и да ги хапят! Така се сблъскахме с първия си куислинг. Зрял мъж на трийсетина години. Тътрузеше се едва-едва покрай тротоара — изглеждаше опърпан и мръсен, с някакъв замаян, отнесен поглед… Помислихме си, че е в шок, когато той изневиделица се хвърли върху един от нашите, захапвайки го за ръката. Всичко се разви за броени секунди! Стрелях в главата му, след което се втурнах на помощ на другаря си. Беше се сгърчил на бордюра, ругаеше и виеше от болка, взирайки се недоумяващо в грозната рана от ухапването… Това си беше смъртна присъда и човекът съвсем ясно го съзнаваше. Клетникът бе готов да се застреля, когато открихме, че от главата на застреляния от мен мъж шурти яркочервена кръв. Проверихме плътта на мъртвеца — беше още топла! Да бяхте видели изражението на нашия другар! Не всеки ден получаваш отсрочка от небесния началник. Иронията е, че въпреки всичко, колегата ни за малко да не успее да прескочи трапа. Оказа се, че устата на онзи кучи син буквално гъмжи от бактерии, които предизвикаха тежка стафилококова инфекция.