Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Защо?

Защото ние може и да не ги различаваме от истинските зомбита, ама истинските зомбита веднага разбират кой е от техните и кой — не е. Помните ли началото на войната, когато всички се мъчеха да открият начин да обърнат живите мъртъвци един срещу друг? Всички онези „документални потвърждения“ за вътрешновидовото съперничество — свидетелства на очевидци и даже видеозаписи как един мъртвец напада друг… Идиоти. Това всъщност бяха зомбита, които нападаха куислинги. Знаете ли, че куислингите не крещят? Просто си лежат там на земята, без дори да се опитат да окажат съпротива, и се гърчат бавно като роботи, докато биват изяждани живи от онези твари, на които толкова искаха да заприличат.

(Нямам нужда снимка, за да разпозная Рой Елиът. Срещаме се на чашка кафе в реставрираната крепост на кея в Малибу. Хората наоколо също веднага го разпознават, но — за разлика от довоенните години — запазват почтителна дистанция.)

АСУ — това бе моят враг. „Асимптоматичният синдром на унинието“ или „Апокалиптичният синдром на ужаса“ — зависи какъв е човекът, с когото разговаряш, и кое от двете ще му е по-разбираемо… Както и да го наречем обаче, през първите месеци това нещо погуби повече хора от глада, болестите, насилието или живите мъртъвци. В началото никой не разбираше какво точно става. Тъкмо бяхме стабилизирали Скалистите планини и бяхме прочистили зоните за сигурност, обаче продължавахме да губим по стотина души на ден. Нямам предвид самоубийствата, макар че и те ни бяха предостатъчно… Не, ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Някои имаха леки рани или напълно излечими болести, а други бяха в идеално здраве. Просто вечерта си лягаха да спят и на другата сутрин така и не се събуждаха. Проблемът бе психологически — човекът се обезверява, предава се и рухва; не иска да види утрешния ден, понеже знае, че той ще му донесе единствено нови и нови страдания. Загуба на вярата, на волята за живот… всяка война познава подобни случаи. Между другото, това се случва и в мирно време, само че не и в такива мащаби. Една от ключовите думи в случая е „безпомощност“ — или усещането за безпомощност. Добре познавам това чувство. През целия си съзнателен живот бях снимал филми. Наричаха ме гений; вундеркинд, който никога няма да се провали и никога няма да сгреши… макар че, в интерес на истината, нерядко съм се провалял и немалко грешки съм правил.

И ето че изведнъж се превърнах в никой. Напълно безполезен кадър, категория F-6! Онзи свят, който познавахме, отиде по дяволите и всичките ми прехвалени таланти вече не ставаха за нищо. Когато узнах за АСУ, правителството все още се мъчеше да потули съществуването на синдрома… Лично аз успях да се осведомя благодарение на един мой познат от клиниката „Седарс-Синай“. И щом се сблъсках с новината, тутакси почувствах как нещо вътре в мен изщрака — както в момента, когато направих първия си късометражен филм във формат „супер осем“ и го показах на родителите си. Ето с какво мога да се занимавам! Ето срещу какво ще се боря!

И, както се казва, останалото е история…

(Смее се.)Бих искал да е така. Обърнах се директно към правителството. Оттам обаче ми казаха да си гледам работата.

Наистина ли? Никога не бих предположил, най-малкото на фона на режисьорската ви кариера…

Каква кариера? На тях им трябваха войници и фермери — стабилни, истински професии, нали се сещате? Беше като: „Съжалявам, пич, тая няма да я бъде, но я дай едно автографче тука!“ Аз обаче не се предавам лесно. Когато повярвам в способността си да направя нещо, думата „не“ просто не съществува. Обясних на представителите на „ДеСтРес“, че идеята ми няма да струва нито цент на чичо Сам. Натъртих, че ще използвам свое собствено оборудване, че сам ще сформирам екип… Единственото, което искам от тях, е да ме допуснат до военните.

— Позволете ми да покажа на хората как се опитвате да сложите край на заразата — не спирах да повтарям аз. — Позволете им да им вдъхна вяра и надежда!

Те обаче отново ми отказаха. Военните имали далеч по-важни задачи от това да „позират пред камерата“, както се изразиха.

Потърсихте ли по-висшестояща инстанция?

Къде? Пукнат кораб не ходеше до Хавай, а Синклер сновеше като хала нагоре-надолу по цялото западно крайбрежие. Всички, които теоретично можеха да ми помогнат, или бяха физически недостъпни, или бяха заети с „далеч по-важни“ въпроси.