Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Смените във всеки отряд се поемаха в зависимост от работния график на членовете му. Тогава още не бе въведена сериозната организация на „ДеСтРес“. Естествено, нощната смяна беше най-тегава. Бяхме забравили колко тъмни са нощите, когато няма улично осветление. Къщите също не светеха. Хората си лягаха рано, обикновено веднага щом се мръкне, ето защо, с изключение на няколко свещи тук-там и наличието на електрогенератор (те се отпускаха със специални разрешения, ако някой имаше да свърши важна работа в дома си) в прозорците цареше пълен мрак. Дори луната и звездите не се виждаха заради праха и замърсяванията в атмосферата. Патрулирахме с фенерчета — най-обикновени граждански модели, купени от магазина; по това време още се намираха батерийки. Покривахме ги с червен целофан, за да не възпрепятстваме нощното си зрение. Спирахме пред всяка къща, чукахме на вратата и питахме кой е дежурен и дали всичко и наред. Първите месеци се оказаха малко изнервящи заради програмите по преселение. От лагерите прииждаха толкова много хора, че всеки ден човек се сдобиваше с десетина нови съседи, а понякога — и съквартиранти!

Никога до този момент не си бях давал сметка в какво излишество бях живял в моето малко степфордско предградие. Наистина ли имах нужда от къща с разгъната площ двеста и осемдесет квадратни метра, с три спални, две бани, кухня, дневна, уютна стаичка и кабинет? В продължение на толкова години бях живял сам и ето че изведнъж ми натресоха цяло семейство от Алабама, при това шестчленно! Цъфнаха една сутрин на прага ми с писмо от Департамента по настаняването. В началото си доста изнервен, ала в интерес на истината доста бързо се свиква. И да ви кажа правичката, нямах нищо против Шанънови (така се казваха). Доста добре се погаждахме и някой от тях винаги дежуреше, докато спях. Това беше едно от наскоро въведените правила за новонастанените жители. Някой трябваше да бъде определен за нощен страж. Имахме списък с имената им и проверявахме да не би някой незаконно проникнал в къщата мародер или крадец да се престори на такъв. Преглеждахме документите им, сверявахме лицата им със снимките и ги питахме дали всичко е спокойно. Обикновено те ни отговаряха утвърдително — „да, всичко е окей“, — но понякога ни съобщаваха, че са чули някакъв подозрителен шум и се налагаше да изясняваме каква е работата. На втората година, когато потокът от бежанци попресъхна и вече всички добре се знаехме един друг, вече не се занимавахме с досадни бумащини като документи и списъци… Тогава положението вече бе далеч по-спокойно. През първата година обаче, докато реформата в полицията все още се извършваше, а зоните за сигурност не бяха напълно прочистени от заплахи…

(Потреперва драматично.)

… Имаше много изоставени къщи — разбити, порутени или просто зарязани на произвола на съдбата от обитателите им. В подобни случаи старателно облепяхме с полицейски ленти прозорците и вратите. Ако после ги намерехме скъсани, значи вътре може би имаше зомбита. На няколко пъти имахме подобни случки. Чаках отвън с готово за стрелба оръжие. Понякога се чуваха викове, а друг път — изстрели… Или пък само стенания и боричкане, а после някой от отряда излизаше навън с окървавен нож и отрязана глава в ръце. И на мен самия ми се наложи да кръцна няколко. От време на време, докато всички от отряда бяха вътре, а аз стоях на пост отвън, долавях разни шумове — сякаш някой се прокрадва тихомълком или пълзи сред храсталака… Тогава моментално насочвах лъча на фенерчето си в тази посока, виках за помощ и стрелях.

Веднъж за малко да ме спипат. Прочиствахме една двуетажна къща — с четири спални и четири бани, но малко порутена, понеже един „Джип Либърти“ беше минал през панорамния прозорец и беше паркирал в дневната… Партньорката ми попита дали може да отскочи зад храстите, за да си „напудри носа“. И аз съм си виновен, понеже й позволих. Отвлякох се за момент, тъй като вниманието ми бе изцяло погълнато от ставащото вътре в къщата, и изобщо не забелязах какво се случва зад гърба ми. Количката ми изведнъж се разклати. Пробвах да се завъртя, но нещо бе заклинило дясното колело. Рязко се извих и обърнах фенерчето си назад. Беше от „пълзящите“ — зомбитата без крака. Ръмжеше и се мъчеше да ме докопа, катерейки се по колелото. Инвалидният стол ми спаси живота. Спечели ми няколко безценни секунди, през които да насоча карабината си към съществото и да го прострелям. Ако бях стоял на краката си, щеше да ме сграбчи за глезена и като нищо да ме ухапе. Оттогава насетне винаги бях нащрек по време на дежурство.