Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

А той?

Ами, да кажем, че успя да ме убеди в противното.

Не може ли да сте по-конкретен?

Може, но не искам да цитирам погрешно думите му. Мозъчните ми гънки вече не са това, което бяха.

Опитайте.

После ще сверите ли казаното от мен с архивите?

Обещавам.

Е, в такъв случай… Намирахме се значи във временния му кабинет — в президентския апартамент на един хотел. Току-що бе положил клетвата в „Еър форс 2“ В същото време бившият му шеф едва се крепеше на успокоителни в съседния апартамент. Можеше да се надвесиш през прозореца и да видиш царящия по улиците хаос, корабите, чакащи пред доковете, самолетите, които се приземяваха на всеки трийсет секунди, и наземните екипи, които бързаха да ги прогонят от пистата веднага след кацането, за да се освободи място за пристигащите машини… Не спирах да ги соча, да крещя и да размахвам ръце по характерния за мен начин, нали се сещате?

— Трябва ни стабилно правителство и ни трябва веднага! — нареждах разпалено аз. — По принцип изборите са много хубаво нещо, но сега не му е времето за високи идеали!

Президентът бе спокоен — най-малкото, доста по-спокоен от мен. Навярно военното обучение си казваше думата… Когато най-накрая проговори, ето какво изрече:

— Точно сега е времето за високи идеали, защото те са единственото, което ни е останало! Борбата не е само за физическото ни оцеляване, но и за оцеляването на цивилизацията ни. Ние, американците, нямаме разкошните опори, на които се крепеше старият свят. Нямаме общо наследство и хилядолетна история. Всичко, с което разполагаме, са мечтите и обещанията, които ни свързват. Имаме само това, което… (напряга паметта си)…само това, което искаме да бъдем.

Разбирате ли за какво говореше той? Нашата страна съществува само защото хората вярват в нея, но ако е недостатъчно силна, за да ги защити от надвисналата заплаха, що за бъдеще ни предстои? Президентът знаеше, че Америка очаква своя Цезар, ала неговата поява би означавала края на Америка. Казват, че великите времена създават великите хора. Аз не вярвам в това. Виждал съм много слабост, много мръсотия, много подлост… Много хора, които трябваше да се възправят срещу трудностите, обаче или не можеха, или не искаха да го сторят. Много алчност, страх, глупост и омраза. Виждал съм го преди войната, виждам го и сега. Моят шеф беше велик човек. И дяволски ни провървя, че се оказа редом с нас в онзи момент.

Изборите зададоха тона на цялата му дейност. Голяма част от предложенията му изглеждаха безумни на пръв поглед, но щом човек надзърнеше под повърхността им, веднага откриваше несъкрушимата им логика. Да вземем например новите наказателни закони, те направо ме убиха. Да слагаме тумруци 79 79 Дървени стегалки с отвори за ръцете и главата на провинилия се, използвани широко през Средновековието, а в някои страни като Англия — чак до седемнайсети век. — Б.пр. на хората? Да ги бичуваме на градските площади? Какво е това, старият вещерски Сейлъм или талибанският Афганистан? Подобни неща ти се струват истинско варварство, недостойно за Америка, докато не се замислиш за другите възможни варианти. Какво всъщност бихме могли да направим с крадците и мародерите? Да ги тикнем в затвора? И на кого ще помогне това? Можем ли да си позволим да хабим възможностите на едни трудоспособни граждани, само за да хранят, обличат и пазят други трудоспособни граждани? Нещо повече — защо да отделяме провинилите се от обществото, когато те могат да послужат като безценно средство за назидание? Да, има го страха от болката — при бичуването например, — ала той бледнее пред публичното унижение. Хората най-много се страхуват от това престъплението им да не излезе на показ. Особено във време, когато всички се стараят да се държат един за друг, да си помагат и да се защитават взаимно… В подобни моменти, в които загрижеността за другия и готовността да окажеш подкрепа на изпадналия в затруднение са от изключително значение за хората, най-тежкото наказание е да прекараш нарушителя през градския площад с огромен надпис на гърдите му: „Аз откраднах дърва от съседа си.“ Срамът е мощно оръжие, но само когато всички останали постъпват както е редно, и когато никой не е над закона и няма недосегаеми за правосъдието. Ето защо, като дадеш на един сенатор петдесет удара с камшик заради това, че се е облагодетелствал лично от войната и е злоупотребил с положението си, ще намалиш по-бързо нивото на престъпността, отколкото ако сложиш полицаи на всеки ъгъл. Да, имаше бандитски групировки, обаче в тях влизаха предимно рецидивисти, на които отново и отново бе даван „още един шанс“. Помня как министърът на правосъдието бе предложил да ги съберем и да ги екстрадираме в заразената зона, за да се избавим по този начин от потенциалната заплаха, която представляваха. Тогава ние двамата с президента категорично възразихме; моите съображения бяха от етичен характер, а тези на държавния глава — от практически. Все пак ставаше въпрос за американска територия — да, за момента инфектирана, но нали някой ден щеше да бъде освободена? Няма да забравя как президентът заяви: