Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

— Последното, което ни трябва, е един прекрасен ден да се сблъскаме с някой от тези престъпници, който се е самопровъзгласил за Новия велик диктатор на Дълют, щата Минесота, или нещо от сорта!

Тогава си помислих, че се шегува, ала впоследствие узнах, че точно това се е случвало в другите страни, след като изпратените в изгнание престъпници си създали изолирани — и в някои случаи доста могъщи — феодални владения. Така избегнахме рикошета на един доста опасен куршум. Нелегалните групировки винаги са създавали проблеми — било политически, било социални, било икономически, — но какъв друг избор имахме? Какво можехме да сторим с онези, които нямаха никакво желание да се интегрират в обществото и да се отнасят както се полага с останалите негови членове?

Значи така сте стигнали до идеята за възобновяване на смъртното наказание…

Искам да уточня — само в изключителни случаи! Като например подстрекателство към бунт, саботаж, целенасочен политически сепаратизъм… Зомбитата не бяха единствените ни врагове. Най-малкото не и в началото.

А религиозните фундаменталисти?

Не можехме да се оплачем от липсата им — има ли изобщо страна, където да ги няма? Много от тях вярваха, че по някакъв начин ние пречим на Божията воля.

(Усмихва се.)

Извинете, може би трябва да съм по-толерантен, но за бога — нима наистина смятате, че създателят на безкрайната мултивселена би позволил плановете му да бъдат осуетени от шепа национални гвардейци от Аризона?

(Махва пренебрежително с ръка.)

И бездруго тия хора получиха по-голямо внимание от пресата, отколкото в действителност заслужаваха. И всичко това заради онзи откачалник, който се опита да убие президента. Всъщност тези хора представляваха опасност по-скоро за самите себе си. Припомнете си всичките масови самоубийства, „милосърдните убийства“ на деца в Медфорд… истински кошмар. Същото беше и със „Зелените“ — лявата версия на фундаменталистите. Повечето от тях смятаха, че щом живите мъртъвци се хранят с животни и не закачат растенията, значи такава е волята на „Свещената богиня“ — да запази флората за сметка на фауната. „Зелените“ ни създадоха редица проблеми с подхвърлянето на хербициди в градските водоснабдителни мрежи и залагането на мини по дърветата, за да не могат дървосекачите да ги използват във военната индустрия, но — честно казано — това си бяха малки главоболия… Подобен екотероризъм може и да изглежда стряскащ в заглавията на вестниците, обаче не застрашава държавната сигурност. Бунтовниците, от друга страна, вече представляваха съвсем реална заплаха. Те си бяха въоръжени, организирани политически сепаратисти. Това навярно беше единствената опасност, която действително тревожеше президента. Естествено, той не го показваше и криеше истинските си чувства под изтънченото си дипломатическо лустро. В публичните си изказвания говореше за бунтовниците като за поредния „проблем“, все едно ставаше дума за разпределението на хранителните дажби и ремонта на пътищата. На четири очи обаче… Ето какво ми е споделял: „Трябва да се ликвидират бързо и решително, и то на всяка цена!“ Естествено, държавният глава имаше предвид само онези, които се намираха в западната зона за сигурност. Тези твърдоглави ренегати или бяха успели да „яхнат“ недоволството от военната политика на правителството, или отдавна бяха лелеяли планове за отделяне и само използваха кризиса като удобен повод за стартиране на престъпните си действия. Те бяха „истинските врагове на страната“, заради тях всеки американец се кълне да защитава родината си. Ала не се наложи да мислим дълго, докато намерим решение на проблема. Вижте, що се отнася до сепаратистите на изток от Скалистите планини… в някоя от обсадените, изолирани зони… С тях работата бе далеч по-сложна.

Защо?

Със сигурност сте чували фразата: „Ние не сме изоставяли Америка. Америка изостави нас.“ Няма как да не призная, че в тези думи има немалка доза истина. За съжаление ние действително изоставихме тези хора. Да, оставихме им шепа доброволци от Специалните части, които се опитваха да организират снабдяването по море и въздух, но от морална гледна точка наистина ги захвърлихме на произвола на съдбата. Ето защо не мога да ги обвинявам за това, че поискаха да вървят по свой собствен път… Както и едва ли някой друг би могъл да ги обвинява. Точно поради тази причина, когато започнахме да си възвръщаме изгубените територии, предоставихме на всеки сепаратистки анклав шанс за мирна реинтеграция.