Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(Нещо си мърмори под нос.)

Като се замисля колко сме налели в тази яма и какво бихме могли да направим вместо… ох, така де… но стига съм ви занимавал с това.

По време на войната много пъти бях на косъм от сериозни стълкновения с военните по повод продължителността на войната, ала се радвам, че успяхме да ги избегнем. Когато Травис Д’Амброзия стана председател на Обединения комитет на началниците на щабове, той не само въведе съотношението „ресурси — резултати“, но и разработи комплексна пълноценна стратегия по приложението му. Винаги се вслушвах в думите му, когато говореше за голямото значение на дадена система за въоръжение, и му се доверявах напълно по отношение на такива въпроси като създаването на нови бойни униформи и разработването на стандартни пехотни винтовки…

Просто невероятно беше да наблюдаваш как теорията му започна да набира популярност сред редовите военнослужещи. На улицата, в баровете и във влаковете често можеше да се чуе разговор от типа на: „Защо ни е X, когато за същата цена можем да получим десет Y и да убием сто пъти повече Z?“ Обикновените бойци дори започнаха да предлагат свои собствени идеи и да изобретяват по-рентабилни средства, отколкото ние можехме да си представим. Вероятно им харесваше да импровизират, да се адаптират, да ни доказват, че превъзхождат по интелект нас, бюрократите… Най-много ме изумиха морските пехотинци. Цял живот бях вярвал в стереотипа на преливащите от тестостерон мускулести неандерталци с квадратни челюсти. Дори през ум не ми минаваше, че способността за импровизация беше сред най-важните им качества, понеже морската пехота бе принудена да се сдобива с активите си чрез флота, а адмиралите изобщо не се вълнуваха от проблемите на сухопътните войски.

(Синклер посочва към отсрещната стена. Там виси тежък стоманен прът, чийто край завършва с нещо като хибрид между лопата и секира. Официалното му название е „стандартен пехотно-окопен инструмент“, но повечето хора го знаят като „лоботомизатора“ или просто „лобо“-то.)

Кожените якички 78 78 Прозвище на морските пехотинци, водещо началото си от кожените яки на морските униформи през XVIII и XIX в. — Б.пр. го измислиха, използвайки стомана от рециклирани автомобили. Само за периода на войната сме произвели над двайсет и три милиона такива лобота!

(На устните му разцъфва горда усмивка.)

И, доколкото знам, производството им не е спряло и до днес.

(Тази година зимата идва доста късно; феномен, характерен за всички зими след края на бойната. Снегът е покрил къщичките и заобикалящите ги пасища, сковавайки дърветата, надвесени над черния път край реката. Само едно нещо нарушава тази тиха и спокойна картина — човекът, който върви редом с мен. Той изрично настоява да бъде наричан „Чудака“, понеже (както сам казва) „всички така ми викат, нали?“. Крачката му е твърда и целеустремена, а бастунчето, дадено му от неговия лекар (който по една случайност е съпругата му) служи не толкова за подпора, колкото да разсича енергично мразовития въздух.)

Ако трябва да съм честен, не се учудих, когато издигнаха кандидатурата ми за вицепрезидент. Всички си даваха сметка, че появата на коалиционна партия е неизбежна. А аз бях изгряваща звезда — или поне до момента, в който не започнах да се „самоунищожавам“. Така говорят за мене, нали? Всички тези страхливци и лицемери, които по-скоро биха умрели, вместо да видят как един истински човек изразява своите чувства. Какво от това, че не бях най-добрият политик в света? Казвах онова, което мислех, и не се страхувах да изразявам ясно и на висок глас позицията си. Това бе една от главните причини, поради която ме избраха за втори пилот. Двамата бяхме великолепен отбор; той беше светлината, а аз — топлината. Различни партии, различни личности и — хайде да не се лъжем! — различен цвят на кожата. Знаех, че в началото изборът не се беше спрял върху мен. Знаех кого всъщност искаше да издигне моята партия. Но Америка не бе готова да отиде толкова далеч, без значение колко глупаво, невежо и назадничаво звучи това. Хората по-скоро биха гласували за някой ултракраен истеричен радикал, отколкото за още един от „онези хора“ Ето защо самото издигане на кандидатурата ми не ме изненада. За разлика от всичко останало.

Имате предвид изборите?

Изборите? В Хонолулу продължаваше да цари пълен хаос — тълпи от войници, конгресмени и бежанци, в които всички се блъскаха един друг в усилията си да докопат нещо за ядене, да си осигурят някакъв подслон или просто за да разберат какво точно се случва. И това си беше истински рай в сравнение с континента. Отбранителната линия в Скалистите планини тъкмо се създаваше и всичко на запад от нея се водеше военна зона. Защо да си даваме зор с някакви избори, ако можем да накараме конгреса да гласува за разширяване на пълномощията във връзка с извънредното положение? Министърът на правосъдието се опита да направи нещо подобно, когато беше кмет на Ню Йорк, и почти успя да излезе сух от водата. Обясних на президента, че силите и ресурсите, които са ни останали, в най-добрия случай ще ни стигнат само за борбата ни за оцеляване и за нищо друго.