Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Но пак не можахте да избегнете насилието…

Знаете ли, и досега ме измъчват кошмари. Никога няма да забравя за Боливар и Блек Хилс например… Никога не сънувам реалните сцени на насилие или последствията от тях. Виждам единствено своя шеф — този едър, мощен, енергичен мъж, който с всеки следващ миг става по-слаб, болен и немощен… Преживя толкова много неща, понесъл на плещите си непосилно бреме… Знаехте ли например, че президентът нито веднъж не се опита да разбере какво се е случило с родствениците му от Ямайка? Така и не попита. До такава степен се беше фокусирал над съдбата на нашия народ, до такава степен искаше да съхрани мечтата, която бе изградила тази страна… Не знам дали великите времена наистина създават велики хора, но със сигурност могат да ги погубят.

(Усмивката на Джо Мухамад е широка като раменете му. През деня той работи в своето ателие за ремонт на велосипеди, а в свободното си време създава скулптури от разтопен метал, които са истински произведения на изкуството. Без съмнение славата му се дължи най-вече на бронзовите статуи във Вашингтон, известни като мемориала „Сигурност за твоя квартал“. Скулптурната група изобразява трима души, двама от които стоят изправени, а третият седи в инвалидна количка.)

Личеше си, че дамата, която отговаряше за вербуването, е доста нервна. Опитваше се всячески да ме разубеди. Дали вече съм контактувал с представители на Националната стрелкова асоциация? Разполагам ли с информация за други подобни проекти? Отначало не можах да разбера накъде бие, понеже вече работех в преработвателния завод… Нали в това е смисълът на отрядите за квартална безопасност? Частична заетост и доброволна служба след приключването на смяната ти. Помъчих се да й го обясня. Може би пък аз нещо не бях разбрал… Тогава дамата ми изтъкна още няколко изсмукани от пръстите довода и в същия миг забелязах как погледът й се стрелна към стола ми.

(Джо е инвалид.)

Можете ли да си представите? Човешката раса е на крачка от измирането си, а тя се старае да съблюдава политическата коректност… Разсмях се. Разсмях й се право в лицето. Нима си е помислила, че аз просто ей така съм цъфнал тук, без да знам какво ми предстои? Нима тая тъпа кучка не се е запознала със задължителните инструкции за безопасност? Е, за разлика от нея аз ги бях изчел внимателно. Смисълът на програмата за обществена безопасност е в патрулирането из квартала — вървиш, или, в моя случай, обикаляш с количката си по улицата и проверяваш всяка къща. А ако по някаква причина се наложи да влезеш вътре, двама души трябва да те чакат отвън пред сградата… (Сочи към себе си.)Ехо-о-о!!! Срещу какво според нея се изправяхме? Нима си е въобразявала, че ще гоним живите трупове из дворовете и ще прескачаме оградите? Зомбитата сами идваха при нас. Ами ако, да предположим, се сблъскаме с голяма група мъртъвци? И аз не съм в състояние да се движа по-бързо от немъртвите твари… какво правим тогава? Обясних й идеята си ясно и спокойно и дори й предложих да измисли сценарий, при който физическият ми недостатък наистина би представлявал пречка. Дамата не можа. Измърмори, че трябва да се посъветва с началството в лицето на нейния командваш офицер, а аз най-добре да намина пак утре… Отказах й категорично. Заявих, че може да се обади на своя началник, на неговия началник и на началника на неговия началник — и така нататък чак до самия Мечок 80 80 „Мечока“ е прозвището на ръководителя на програмата за обществена безопасност по времето на първата война в Персийския залив. — Б.а. , — но лично аз нямам никакво намерение да помръдна от мястото си, докато не си получа оранжевата жилетка. Толкова силно крещях, че цялата зала ме чу. Всички очи се впериха първо в мен, а после в нея. Това даде резултат. В крайна сметка получих жилетката си и се изметох оттам по-бързо от всеки друг!

Както вече споменах, програмата за обществена безопасност се изразяваше най-вече в патрулиране из кварталите. Това бяха квазивоенни подразделения. Посещавахме лекции и учебни курсове. Имахме си командири и ясна субординация, но никой не отдаваше чест, не казваше „сър“ и така нататък. Въоръжавахме се с каквото имаше. Предимно с брадвички, бейзболни бухалки, лостове, щанги „кози крак“ и мачетета. „Лобо“-то още не беше измислено. Поне по трима души във всеки отряд трябваше да имат огнестрелни оръжия. Аз носех „AMT Лайтнинг“ — малка полуавтоматична карабина двайсет и втори калибър. Понеже откатът й не беше много силен, спокойно можех да стрелям, без да се налага да застопорявам колелата на стола си. Доста сносно оръжие, особено когато боеприпасите станаха стандартизирани…