Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Точно с това се занимавах и аз. Дълбаех неотклонно. В началото не беше никак лесно. Китай отпадна от картинката… а тайванската криза прекъсна и малкото източници на информация. Да, в един момент останах почти без данни по въпроса. По-голямата част от оскъдните сведения, които получавах, бяха пълни глупости; това се отнася с особена сила за интернет и твърденията за зомбита от космоса и „Зона 51“ 30 30 Свръхсекретен американски военен обект, където според мълвата държат останки от НЛО и провеждат тайнствени експерименти. — Б.пр. … Между другото, не мога да разбера каква е тази американска мания по „Зона 51“!?! Както и да е, след известно време започна да ми попада далеч по-стойностна и достоверна информация — за случаи на „бяс“, подобни на онези от Кейптаун… имайте предвид, че още не бяха нарекли заразата „африкански бяс“ Поразрових се из психологическите профили и изследвания на канадските военни, завърнали се неотдавна от Киргизстан… Попаднах и на любопитния блог на една бразилска медицинска сестра, която разказваше на приятелите си за убийството на кардиохирург…

По-голямата част от сведенията идваха от Световната здравна организация. За мен ООН си е чисто и просто шедьовър на бюрокрацията, ала се оказа, че в планините от непрочетени доклади се таи огромно количество нешлифовани диаманти… Открих сходни инциденти по целия свят — всички те бяха пренебрегнати и захвърлени, защото някои умни глави им бяха намерили правдоподобни обяснения. Всички тези случаи ми позволиха да сглобя пълната картина на тази безпрецедентна заплаха. Обектите на проучванията ми действително бяха мъртви и изключително враждебно настроени, а заразата се разпространяваше с мълниеносни темпове. Направих и едно доста обнадеждаващо откритие как да се прекрати физическото им съществуване.

Като се унищожи мозъкът…

(Юрген Вармбрун се кикоти.)Сега говорим за това, сякаш е някакъв магически способ. Като светената вода и сребърните куршуми… ала я ми кажете, защо унищожаването на мозъка да бъде единственият начин за изтребване на живите мъртъвци? Нима това не е единственият начин за прекратяване и на нашия живот?

Имате предвид, животът на нас, хората?

(Кима с глава.) Не е ли това самата ни същност? Не сме ли просто един мозък, чийто живот се поддържа от сложната и уязвима машина, наречена „тяло“? Дори да разрушим само една част от машината, или да й откажем необходимата й храна и кислород, и мозъкът няма да може да оцелее! Ето единствената измерима разлика межди нас и „Немъртвите“. Техният мозък не се нуждае от поддържаща система, за да функционира. Следователно трябва да унищожим самия орган. (Изпъва показалец в подобие на въображаем пистолет и го допира до слепоочието си.) Бум! Простичко решение, но само ако се изправим пред проблема и го видим в цялата му същност. И като се вземат предвид бързите темпове на разпространение на чумата, сметнах за благоразумно да изискам потвърждение от разузнавателните ни кръгове зад граница.

Отдавна бяхме приятели с Пол Найт — още от съвместната ни работа в Ентебе 31 31 Град в централна Уганда с население около 100 000 жители. Известен с операцията на израелските Въоръжени сили, които през 1976 г. убиват палестинските терористи, превзели самолет на „Ер Франс“ и държащи пътниците като заложници. — Б.пр. преди толкова години… Идеята да използваме пълен дубликат на черния мерцедес на диктатора Иди Амин беше негова. Пол бе напуснал държавната служба малко преди „реформирането“ на агенцията и беше започнал работа в частна консултантска фирма в Бетесда, щата Мериленд. Когато му отидох на гости, с изненада установих, че той не само работи над същия проект като мен (естествено, в свободното си време!), но и папката му със сведения по проблема бе също толкова обемиста и тежка като моята. Прекарахме цялата нощ, без да мигнем — всеки потънал в четене на сведенията, събрани от другия. Нито един от двамата не проговори. Мисля, че докладите така ни бяха погълнали, че съвсем бяхме изключили за присъствието си и само думите пред очите ни имаха значение. Накрая, когато приключихме (почти по едно и също време), небето на изток вече започваше да изсветлява.

Пол обърна последната страница, погледна ме и заяви със спокоен, безстрастен тон:

— Изглежда положението никак не е розово.

Кимнах му в отговор, той също ми кимна и добави:

— Е, в такъв случай какво ще правим?