Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

— И ти ЩЕ ДОЙДЕШ! — крещеше той, разтърсвайки раменете ми. — Аз съм ти баща и ЩЕ МИ СЕ ПОДЧИНИШ! — От следващия удар направо ми причерня пред очите. — ЩЕ ДОЙДЕШ С НАС! ЩЕ ДОЙДЕШ С НАС ИЛИ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ЖИВ ОТТУК!

Думите му бяха последвани от още удари, крясъци, шамари и блъскане. Не можех да разбера откъде се беше взел този нов човек — този лъв, заменил покорния, боязлив и овчедушен — с извинение — мой баща. Лъв, защитаващ семейството си. Навярно си даваше сметка, че страхът е единственото оръжие, способно да спаси живота ми, и ако не се боя от чумата, значи трябваше да направи така, че да се боя от самия него!

Това сработи ли?

(Смее се.)В известен смисъл аз все пак успях да стана мъченик. Мисля, че роних горчиви сълзи по целия път до Кайро.

Кайро?

Оказа се, че от Кувейт няма директни полети за Израел — от Египет също нямаше, — откакто Лигата на арабските държави наложи ограничения върху свободното придвижване. Наложи се да летим от Кувейт до Кайро, след което да пътуваме с автобус през Синайската пустиня до Таба.

Когато наближихме границата, за първи път видях Стената. Все още незавършена, голото стоманено скеле стърчеше над бетонния фундамент… Бях чувал за печално известната „стена на безопасността“, но си мислех, че тя огражда само Западния бряг и ивицата Газа. Тук, сред безплодната пустиня, тя само потвърждаваше конспиративната ми теория, че израилтяните очакваха нападания по цялото протежение на границата си. „ Добре — помислих си аз. — Поне египтяните най-накрая проявиха малко мъжество .“

В Таба ни свалиха от автобуса и ни наредиха да вървим пеша — в индийска нишка, покрай клетки с големи, свирепи на вид кучета. Трябваше да минавахме покрай тях един по един, а граничарят, един кльощав чернокож африканец — тогава не знаех, че има и черни евреи 36 36 По това време израелското правителство вече бе приключило с операция „Мойсей II“, в хода на която и последните представители на етиопските „фалаша“ бяха транспортирани в Израел. — Б.а. — вдигаше ръка.

— Изчакай там! — казваше той на едва разбираем арабски, след което добавяше: — Хайде, минавай!

Точно пред мен имаше един старец с дълга бяла брада, който се подпираше на бастун. Когато дойде и неговият ред да мине покрай кучетата, те просто подивяха — започнаха да вият, да ръмжат, да хапят решетките на клетките си и да се блъскат в тях. В същия миг двама здравеняци в цивилни дрехи изникнаха от двете страни на възрастния човек. Прошепнаха му нещо в ухото и го отведоха. Забелязах, че старецът е ранен. Неговият „диш-даш“ 37 37 „Диш-даш“ или „туб“ — традиционна арабска дреха, представляваща дълга роба, която покрива цялото тяло. Тази просторна дреха позволява на въздуха да навлиза и циркулира, което охлажда тялото през горещите летни дни. През лятото робата е от бял памук, с цел да бъде лека и да отразява слънчевата светлина, докато през зимата е изработена от по-плътна материя и може да бъде във всякакви цветове. — Б.пр. бе разкъсан на бедрото и изцапан със засъхнала кафеникава кръв. Двамината мъже обаче никак не приличаха на лекари, а черният ван, накъдето се отправиха, определено не беше линейка. Копелета! — казах си аз, слушайки риданията на близките на стареца. — Още отсега бързат да отсеят Възрастните и болните, защото не са им от никаква полза. Замислен над това, не усетих кога е дошъл и нашият ред да минем през шпалира от кучета. Обаче не се разлаяха нито на мен, нито на някой друг от семейството ми. Мисля, че един от песовете даже размаха опашка, когато сестричката ми протегна ръка към него. За сметка на това онзи, който чакаше след нас, нямаше този късмет. Отново свирепо ръмжене и лай, отново онези двамата с цивилните облекла… Обърнах се и бях изненадан да видя бял мъж, най-вероятно американец или канадец… Не, със сигурност беше американец — маниерите му и начинът му на говорене го издаваха.

Ама какво ви става бе, хора!?! Нищо ми няма! — възмущаваше се той, докато се мъчеше да се изтръгне от хватката на двамината здравеняци. — Пичове, хайде стига, какво ви прихваща? Човекът беше елегантно облечен, а костюмът и вратовръзката му си пасваха със скъпия куфар, който полетя настрани веднага щом собственикът му тръгна да се съпротивлява на израилтяните.

— Човече, пусни ме! — викаше американецът. — Същият като вас съм си! Ей, стига де!

В този момент копчетата на ризата му се разлетяха и аз забелязах окървавения бинт, с който беше превързан коремът му. Помъкнаха го към черния ван, а човекът продължаваше да крещи и да се мята. Нищо не разбирах. Такива хора пък защо? Явно не ставаше въпрос само за арабската националност, както и за това дали си ранен, или не… Бях видял поне неколцина бежанци с далеч по-сериозни рани, които бяха приети без никакви въпроси. Всички те бяха съпроводени до линейки на „Бърза помощ“ — истински линейки, а не някакви си черни ванове. Да, неслучайно тези кучета бяха тук… Да не би да проверяваха за бяс? На този етап това ми звучеше като най-правдоподобното обяснение; дори по време на престоя ни край Йерохам не можах да си изградя по-смислена и логична теория.