Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Хукнах и се притаих зад една бръснарница, „построена“ от транспортен автоконтейнер. Не беше идеалното прикритие, но щеше да ми свърши работа за няколко секунди; напълно достатъчно, за да изчакам утихването на стрелбата. Огънят обаче не преставаше. Различих гърмежите на пушки, пистолети и онова характерно тракане на автомат „Калашников“, което не може да се сбърка. Пукотевицата продължаваше твърде дълго за стандартите на обичайните бандитски сблъсъци. Не след дълго към нея се прибавиха викове и крясъци. Започнах да надушвам и дим. Когато дочух тропота на множество тичащи нозе, надзърнах иззад ъгъла на скривалището си. И що да видя — десетки изплашени хора, повечето по долни дрехи и нощници, които бягаха и крещяха: „Бързо! Махайте се оттук! Ония идват!“ Навсякъде около мен се запалиха лампи и обитателите на копторите наизлизаха навън. „Какво става? Кой идва?“ Така обаче се държаха по-младите. Възрастните направо се юрваха и побягваха. Те имаха друг инстинкт за самосъхранение — инстинкта на роби в собствената си страна. По-рано всички знаеха кои са въпросните „ония“ и случеше ли се да „идват“, не ти оставаше нищо друго, освен да побегнеш и да се молиш да ти се размине.

Вие побягнахте ли?

Не бих могъл да го сторя. Семейството ми — майка ми и двете ми малки сестри — живееха само през няколко „къщи“ от сградата на радио „Зибонеле“, а точно оттам се отдалечаваше тълпата… Дори не се замислих какво точно се случва. Бях млад и глупав. Трябваше да се върна по същия път, по който бях дошъл, да потърся някакъв заобиколен маршрут или тиха уличка…

Наместо това започнах да си пробивам път през тълпата, устремен в противоположната посока на движението й. Въобразявах си, че ще успея да се промъкна покрай копторите. От множеството обаче ме блъснаха върху една от тях, паянтовите пластмасови стени се огънаха и цялата съборетина рухна отгоре ми. Притиснат под тежестта на отломките, не можех да си поема дъх. В този миг нечии крака изтрополяха по пластмасовите листове над мен и притиснаха още по-силно главата ми към земята. Това ми подейства като стимул; мобилизирах силите си, поотърсих се от затрупалите ме парчетии и запълзях по корем към улицата. Тогава ги видях — десетина-петнайсет силуета на фона на пламтящите коптори. От мястото си нямаше как да различа лицата им, но долових стенанията им. Те се тътреха неотклонно към мен, протягайки ръце.

Мигом скочих на крака. Виеше ми се свят и имах чувството, че навсякъде ме боли. Инстинктивно заотстъпвах назад, към „входната врата“ на най-близката съборетина. Прекрачих прага й, мислейки си, че поне за малко ще бъда в безопасност, ала някой изведнъж ме сграбчи изотзад, дръпна рязко яката ми и разкъса меката материя. Моментално се извърнах, приведох се надолу и го сритах с всичка сила. Нападателят ми беше огромен и тежеше доста повече от мен. Предницата на бялата му риза бе изцапана от някаква черна течност, а от гърдите му стърчеше забит до дръжката нож, явно заседнал някъде между ребрата му. Мъжът отвори уста и съдраното парче от яката ми, което все още стискаше между зъбите си, падна на земята. Миг по-късно той изръмжа и се хвърли към мен. Опитах се да отскоча встрани, ала онзи ме сграбчи за ръката. Чух как китката ми изхрущя и бях пронизан от остра болка. Паднах на коленете си, мъчейки се да се завъртя и да го поваля на земята. Неочаквано здравата ми ръка напипа някакво тежичко гърне. Змахнах и стоварих масивния съд върху главата му. Това определено имаше ефект и аз го заудрях отново и отново, докато черепът му не се пропука и мозъкът му започна да се разпилява по краката ми. Едва тогава противникът ми се сгромоляса тежко на земята. Тъкмо се освободих от хватката му, и на прага се появи още един от „ония“. Този път реших да обърна нестабилната конструкция на жилището в моя полза. Пробих с крак стената и изскочих светкавично навън, срутвайки цялата постройка подире си.

Тичах като обезумял, без изобщо да знам накъде отивам. Беше като кошмарен сън — покрай мен като на забавен каданс се носеха горящи коптори и устремени към мен хищни ръце. По някое време нахълтах в една съборетина, в чийто ъгъл се беше притаила трепереща жена. Две плачещи дечица се бяха сгушили в нея.

— Елате с мен! — извиках им аз. — Хайде, ставайте, трябва да се махнете оттук!

Пристъпих към тях с протегнати ръце. Жената обаче избута децата зад гърба си и насочи остра отвертка към мен. Очите й бяха широко ококорени от страх. Чувах добре познатия шум зад себе си… ония неумолимо се приближаваха, събаряйки стените на паянтовите жилища. Не ми оставаше нищо друго, освен да премина от езика кхоса 26 26 Един от официалните езици в ЮАР, на който говорят около осем милиона души. — Б.пр. на английски.