Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Имате ли доказателства, които да подкрепят тази ваша теория?

Не… но това не значи, че описаното от мен не се е случило, нали така? Стига ми да се замисля и само за извършените от мен трансплантации — на всички тези пациенти от Европа, арабския свят, да не говорим за вашите лицемерни американски съграждани… Колцина от вас, самодоволни янки, са си задавали въпроса откъде идва новият ви бъбрек или панкреас? Дали е принадлежал на някое хлапе от бедняшките квартали на Рио, или са го изрязали от някой клет китайски студент, осъден заради политическите му убеждения? Не само не се интересувахте от произхода на органите, но и въобще не ви пукаше откъде са се взели! Просто подписвахте чековете, лягахте под ножа и после се връщахте вкъщи в Маями, Ню Йорк или където там живеете…

Правили ли сте опити да се свържете с някой от тези пациенти, да го предупредите?

Не. Точно тогава бях зает с това да потуша скандала, да изчистя репутацията си и да възстановя клиентите и банковата си сметка. Исках просто да забравя за случилото се, а не да задълбавам още по-навътре в историята. А когато най-сетне осъзнах колко голяма всъщност е опасността, тя вече блъскаше по входната ми врата.

(Бяха ми казали да очаквам „ветроход“, ала ето че „ветрилата“ на „IS Имфинго“ се оказаха четири вертикални вятърни турбини, издигащи се над гладкия му трикорпусен силует. Прибавим ли допълнителното задвижване с технологията ПОМ (или протоннообменна мембрана), която преобразува морската вода в електрическа енергия, веднага се разбира какво са искали да кажат създателите му с обозначението „IS“ — „Infinity Ship“ 23 23 Букв. „кораб на безкрайността“. — Б.пр. . В същото време все още е рядкост да срещнеш иновативния тримаран, сочен за бъдещето на морския транспорт, под неправителствен флаг. „Имфинго“ обаче си е сто процента частна собственост. Веднага след като се качвам на борда му, ме посреща неговият капитан Джейкъб Наяти.)

Роден съм приблизително по същото време, когато се роди и новата Южна Африка след апартейда. В онези дни на всеобща еуфория новото правителство щедро обещаваше не само демокрация — „всеки човек с право на глас“, — но и работа и жилища за всички жители на страната. Баща ми възприе тези думи твърде буквално. Той не разбираше, че това са дългосрочни цели, които ще бъдат достигнати след години, и то с цената на задружните усилия на цели поколения! Смяташе, че ако напуснем племенното си домашно огнище и се преместим в града, там ще ни чакат чисто нова къща и високоплатена работа. Баща ми беше обикновен, простодушен човек, който работеше на надница. Не можех да го виня за липсата на образование, нито за мечтите му семейството ни да живее по-добре. И тъй, ние се заселихме в Кайелитша — едно от четирите големи предградия на Кейптаун. Това беше живот в условията на угнетяваща, безнадеждна, унизителна бедност. Така премина детството ми.

В нощта, когато онова се случи, аз се прибирах към къщи от автобусната спирка. Беше пет сутринта и нощната ми смяна на сервитьор в ресторанта „Ти Джи Ай Фрайдей“ 24 24 Верига американски ресторанти, разпространени по целия свят. Названието им идва от „Thank God It’s Friday“ — „Слава богу, че е петък“ (англ.). — Б.пр. на кея „Виктория“ току-що беше приключила. Чувствах се прекрасно — бях получил големи бакшиши, а и последните новини в ръгби-първенството за Купата на трите нации 25 25 Ежегоден ръгби-турнир. В който участват отборите на Южна Африка („Спрингбокс“), Нова Зеландия („Ол Блекс“) и Австралия („Уолабийс“). — Б.пр. караха всеки южноафриканец да си вири носа от гордост. „Спрингбокс“ бяха размазали „Ол Блекс“… за пореден път!

(Усмихва се при спомена.)

Дали защото се бях унесъл в тези мисли, или заради натрупаната умора, но в първия момент не можах да осъзная какво точно се случва. Добре че тялото ми реагира инстинктивно, преди още да си дам сметка, че това, което чувам, всъщност са изстрели. Искам да подчертая, че стрелбата не беше нещо необичайно — нито във времената на детството ми, нито и в последвалите „демократични“ години… „Всеки човек с право на патлак“ — това беше девизът на всички, които живеехме в Кайелитша. В подобна обстановка неусетно развиваш инстинкт за оцеляване, както става с ветераните от войните. А моите рефлекси си бяха светкавични. Сниших се към земята, опитвайки се да се ориентирам откъде точно стрелят, като в същото време се огледах за подходящо укритие. Повечето „къщи“ представляваха самоделни коптори, сглобени от дъски и ламарина, като нерядко за стени им служеха тънки пластмасови листове, прикрепени към халтави греди. Ето защо не бе за чудене, че пожарите унищожаваха тези постройки почти всяка година, а куршумите преминаваха през тях като през въздух.