Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(Оливейра присвива злобно устни и пъха в устата си още едно от мистериозните листенца, които стоят пред него. Дъвче замислено.)

Какво трябваше да си кажа? Може би се дължеше на медикаментите, особено на „ОКТ 3“ Или просто се тревожех без причина… Все пак това беше първата ми сърдечна трансплантация. Бях ли достатъчно компетентен? Обаче нещо продължаваше да ме човърка и се чувствах тъй изнервен, че и дума не можеше да става да лягам да спя. Ето защо направих онова, което добрият лекар прави, когато пациентът му страда — ударих го на нощен живот. Танцувах, пих и се забавлявах с разни кучки, които изобщо не познавах… Един дявол знае колко пъти ми е звънял мобилният телефон, преди най-сетне да го вдигна. Грациела, момичето от приемната, беше на ръба на истерията. От нея разбрах, че преди час хер Мюлер изпаднал в кома. Преди Грациела да успее да довърши изречението си, вече бях в колата си. По време на половинчасовото си пътуване до клиниката не спирах да проклинам доктор Силва и себе си. Значи наистина е имало за какво да се тревожа! През цялото време съм бил прав! Наречете го самолюбие, ако искате, но макар случилото се да вещаеше неприятни последствия и за мен, вътрешно ликувах! Бях дочакал момента, в който безупречната репутация на прехваленото светило най-сетне беше опетнена.

Когато пристигнах, Грациела се опитваше да успокои ридаещата Рози, една от медицинските сестри. Горкото момиче не беше на себе си. Ударих я хубавичко по бузата — това моментално я освести — и я попитах какво се е случило. Защо има кръв по бялата си престилка? Къде е доктор Силва? Защо някои от пациентите са напуснали стаите си и какъв е този проклет шум? Тя ми отвърна, че сърцето на оперирания внезапно спряло. Тъкмо се мъчели да го реанимират, когато хер Мюлер отворил очи и ухапал доктор Силва по ръката. Двамата се сборичкали; Рози се опитала да ги разтърве, но пациентът едва не ухапал и нея. Тогава тя оставила доктора и избягала навън в коридора, заключвайки вратата след себе си.

Едва не се разсмях. По-нелепа история не бях чувал. Най-вероятно нашият Супермен беше сбъркал, поставяйки погрешна диагноза на пациента, след което хер Мюлер се беше надигнал, както си е в ступор, и се беше хванал за доктор Силва, за да запази равновесие… Трябваше да има някакво разумно обяснение… само дето престилката на Рози наистина бе изцапана с кръв, а от стаята на хер Мюлер продължаваше да се разнася приглушен шум. Върнах се до колата, за да взема пистолета си; докато вървях натам, си казах, че го правя по-скоро за успокоение на Грациела и Рози, отколкото с някаква друга цел…

Носехте огнестрелно оръжие?

Нали живеех в Рио де Жанейро! Какво според вас да нося, оная си работа ли? Приближих се до стаята на хер Мюлер и похлопах няколко пъти на вратата. Никакъв отговор. Прошепнах имената на оперирания и лекаря. Отново нищо. Тогава забелязах тънката алена струйка, процеждаща се изпод вратата. Влязох и видях, че целият под е плувнал в кръв. Силва лежеше в далечния ъгъл, а Мюлер се беше привел над него. Тлъстият му бял гръб беше обърнат към мен. Не помня как привлякох вниманието му — дали го извиках по име, изругах или просто си стоях неподвижно на прага. Пациентът обаче се обърна към мен и аз видях как от отворената му уста падат късчета кърваво месо. Шевовете на гръдния му кош се бяха разкъсали и от разреза се просмукваше някаква черна, гъста желеподобна слуз… Той се изправи тромаво на краката си и се затътри бавно към мен.

Вдигнах пистолета и се прицелих в новото му сърце. Оръжието ми беше израелският „Дезърт Ийгъл“ 22 22 Големокалибрен пистолет, разработен през 1983 г. Използва се предимно за лов, спортна стрелба и самоотбрана, а полицаите не го предпочитат заради големите му размери (дължината му с възможно най-късата цев е 26 см) и неголемия капацитет на пълнителя. — Б.пр. — масивен и впечатляващ, поради което и си го бях избрал. Слава богу, никога досега не ми се бе налагало да стрелям с него, ето защо не бях готов за силния откат. Куршумът отиде доста по-високо от мястото, където се целех, и буквално отнесе главата на Мюлер. Отново бях извадил късмет… и сега този глупак с късмет стоеше с димящия си патлак насред стаята, а по крачолите му течеше топла урина. Този път аз бях този, когото трябваше да шамаросат по бузата. Наложи се Грациела да ме удари — и то неведнъж, а няколко пъти, за да дойда на себе си и да се обадя в полицията.

Арестуваха ли ви?