Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Очаквахме да ни посрещнат със стрелба, ала нищо подобно не се случи. Всъщност не ни посрещнаха по никакъв начин. Входът беше неохраняем и нищо не препречваше пътя ни. Вътре в тунела се натъкнахме на множество трупове — по всяка вероятност принадлежащи на хора, натъкнали се на собствените си минирани капани. Явно са се опитвали… да избягат… да се измъкнат навън.

По-навътре, в първото помещение, се натъкнахме на първото доказателство за ожесточена престрелка. Всъщност беше стреляно само от едната страна, понеже единствено отсрещната стена на пещерата бе направена на решето от куршумите. Самите стрелци лежаха на земята. Ръцете, краката и костите им бяха раздробени и изгризани… Някои продължаваха да стискат оръжията си; никога няма да забравя стария „Макаров“, който една изтръгната от рамото ръка продължаваше да стиска. Когато се вгледах по-отблизо, забелязах, че й липсва един пръст. Открих го в другия край на залата — до тялото на един невъоръжен мъж, прострелян поне стотина пъти, съдейки по многобройните му рани. Част от куршумите бяха отнесли горната част на главата му. Липсващият пръст стърчеше между зъбите му.

Във всяко от помещенията заварвахме сходна картина. Импровизираните барикади бяха срутени, а оръжията — разхвърляни навсякъде. Открихме и още трупове — рядко цели, най-често на късове… Тези, по които не се виждаха белези от ухапвания, бяха умрели от куршум в главата. Пред очите ни се откриваха смразяващи гледки — плът, окървавена и недосдъвкана плът, която се подаваше от устите и разпорените стомаси… След като проучихме внимателно кървавите дири, разпилените гилзи и дупките от куршуми по стените, стигнахме до извода, че касапницата е започнала в онази част на пещерата, която изпълняваше функциите на медицински кабинет или по-скоро военнополеви лазарет.

Там се натъкнахме на няколко койки, до една плувнали в кръв. В дъното на помещението се валяше обезглавеният труп на някакъв… лекар, предполагам… който лежеше до една койка с мръсни чаршафи, съдрани дрехи и стара, доста износена лява маратонка. Беше „Найк“ — от високите.

Последният проход, който проверихме, беше полусрутен от експлозията на минираните капани. От варовика стърчеше ръка. И все още мърдаше. Реагирах инстинктивно — наведох се напред, сграбчих протягащата се длан и моментално почувствах как пръстите й стискат моите. Толкова силно, че за малко да ги счупят. Тогава се опомних и ми се прииска да се отдръпна, ала ръката не ме пускаше. Задърпах по-силно, забивайки пети в земята за допълнителна опора. И ето какво се случи. Първо се показа цялата му ръка… после главата му… разкъсаното лице… изпъкналите очи и сивите устни… после другата ръка… раменете… Залитнах назад и горната половина от тялото на съществото се наклони застрашително към мен. За щастие от кръста надолу все още бе приклещено от каменните отломки, а остатъците от вътрешностите му удържаха торса му цял. То се извиваше, продължаваше да ме стиска в стоманената си хватка и се мъчеше да доближи ръката ми към устата си. Протегнах се за пистолета си.

Куршумът навлезе под ъгъл под брадичката му и отнесе темето му, разпилявайки мозъка му по сводестия таван на пещерата. По това време бях съвсем сам в тунела. Единственият свидетел на случилото се…

(Пауза.)

„Въздействие на неизвестни химически вещества.“ Ето какво ми заявиха, когато се върнах в Едмънтън. Или странична реакция, породена от нашите собствени профилактични препарати. И, естествено, не пропуснаха да повтарят „ПСР“ 19 19 ПСР — Посттравматично стресово разстройство. — Б.а. до откат. Просто съм имал нужда от почивка. От продължителна почивка и „преоценка“ на годността ми.

„Преоценка“… ето какво измислиха за своите. А когато става въпрос за врага, тогава го наричат „разпит“ Обучават те как да оказваш съпротива на противника, как да запазиш здравия си разум и бойния си дух… Но не те учат как да се съпротивляваш на своите, особено на онези, които се опитват да ти „помогнат“ да осъзнаеш „истината“. Те не ме пречупиха, аз сам се пречупих. Искаше ми се да им повярвам, искаше ми се да ми помогнат. Бях превъзходен войник — в отлична форма, добре обучен, опитен… Чудесно знаех какво мога да сторя на другите хора и какво могат да ми сторят и те в замяна. Мислех си, че съм подготвен за всичко. (Той поглежда към долината, погледът му се рее някъде в далечината.) Кой обаче — ако иска да запази здравия си разум — би могъл да е подготвен за нещо подобно?