Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(Доведоха ме с вързани очи, за да не мога да разкрия местонахождението на „гостоприемните си домакини“. Хората от външния свят ги наричат „яномами“, което буквално означава „свирепите хора“. Не е известно кое точно им е помогнало да се справят с кризата не по-лошо, ако не и по-добре, от най-развитите страни — войнственият им нрав или недостъпните им жилища, разположени високо сред дърветата. Не е ясно и какъв точно е Фернандо Оливейра, кльощавият белокож наркоман „от края на света“ — гостенин, талисман или пленник.)

Преди всичко съм лекар, повтарях си аз. Да, бях богат и непрекъснато ставах все по-богат, но поне просперитетът ми се дължеше на важни за хората операции. Та аз не само прекроявах носовете на капризните тийнейджъри или пришивах судански пениси на попзвезди с травеститски наклонности 20 20 Витаеха слухове, че в довоенните времена половите органи на суданските мъже, обвинени в изневяра, биват отрязвани и впоследствие продавани на световния черен пазар. — Б.а. … Да, на първо място съм лекар и помагам на хората, и ако това е тъй възмутително и неморално за лицемерния, вечно уверен в правотата си Север, защо неговите жители непрестанно търсят услугите ми?

Пратката, поставена в хладилна чанта за пикник, пристигна от летището точно един час преди появата на пациента. Сърцата са изключително ценна стока. Не са като черния дроб, кожата или бъбреците, които след приемането на закона за „предполагаемото съгласие“ можеха да бъдат доставени от почти всяка болница или морга в страната.

Беше ли изследвано?

За какво? За да го изследваш за нещо, трябва да знаеш какво търсиш. Тогава още нямахме никаква представа за Бродещата чума. Безпокояхме се най-вече от традиционните заболявания — хепатит или ХИВ/СПИН, — но в конкретния случай нямахме време да го проверяваме за тях.

Защо?

Защото полетът и бездруго беше твърде продължителен. Не можеш да държиш органите вечно в лед… Часовникът тиктакаше и вече започвахме да дърпаме дявола за опашката!

Откъде ви го доставиха?

Мисля, че от Китай. Моят посредник действаше от Макао. 21 21 Район с особен статут в рамките на Китайската народна република (подобно на Хонконг). — Б.пр. Имахме му пълно доверие. Професионализмът му беше безупречен и нямаше нито една издънка. Когато каза, че пратката е „чиста“, веднага му повярвах; просто нямах друг избор. Той прекрасно знаеше какви са рисковете, знаех го и аз, както и пациентът ми. Освен от обичайните сърдечни проблеми, хер Мюлер имаше нещастието да страда и от един изключително рядко срещан генетичен дефект — декстрокардия със „situs inversus“ или огледално разположение на органите. Черният му дроб например се намираше отляво, сърцето — отдясно и така нататък. Разбирате проблема, пред който бяхме изправени, нали? Не можехме да му присадим обикновено сърце и просто да го врътнем наопаки. Нямаше да функционира. Ето защо ни трябваше здраво сърце от донор със същото генетично заболяване. И къде другаде, ако не в Китай можехме да го извадим този късмет?

Чисто и просто късмет, така ли?

(Събеседникът ми се усмихва.) Плюс „политическа експедитивност“. Обясних на посредника си какво ми трябва и хоп — след три седмици получих мейл със заглавие „Намерихме вариант.“

И вие извършихте операцията…

Всъщност аз асистирах, а самата операция я проведе доктор Силва. Той беше реномиран кардиохирург и се занимаваше с най-сложните случаи в болницата „Хоспитал Израелита Алберт Айнщайн“. Изключително арогантно копеле, дори по стандартите на кардиолозите. Самочувствието ми страдаше всеки път, когато се налагаше да работя с този… всъщност под ръководството… на този надменен задник, който се държеше с мен като с първокурсник. Но какво да се прави… Хер Мюлер имаше нужда от ново сърце, а къщата ми на плажа — от ново външно джакузи.

Хер Мюлер така и не се събуди след анестезията. Симптомите започнаха да се проявяват още докато лежеше в следоперационната зала, броени минути след като му бяха сложили шевовете. Температура, пулс, кислородна сатурация… Споделих на глас безпокойството си и това явно погъделичка самолюбието на „по-опитния“ ми колега. Той заяви, че най-вероятно наблюдаваме обичайната реакция на организма срещу имунодепресантите, макар че не било изключено да става въпрос и за усложнения, напълно предсказуеми за шейсетинагодишен болен мъж с наднормено тегло, който току-що е преживял една от най-травматичните процедури в съвременната медицина. Цяло чудо си беше, че след тази лекция „светилото“ не ме потупа бащински по главата. За сметка на това ме посъветва да се прибера вкъщи, да си взема един душ, да поспя… може би да си викна едно-две момичета и да се отпусна. А той щял да остане в болницата, за да наглежда пациента, и непременно щял да ми се обади, ако настъпят промени в състоянието му.