Невил Шут - На брега

Живееха в апартамента на партера, в една стара къща на хълма над града. Държаха също гаража и голяма част от градината. Имаха и веранда. На нея оставяха велосипедите и ремаркето. Логично беше да паркира колата под дърветата и да използва гаража, но не можеше да си наложи да го направи. Малкият „Морис“ беше първият автомобил, който бе притежавал, в него беше ухажвал Мери. Бяха се оженили в 1961 година, шест месеца преди войната, преди да отплава с „Анзак“, австралийски кораб от Британската кралска флота. Тогава никой не знаеше колко ще продължи раздялата. Последва кратката, ужасяваща война — войната, за която не беше написана история и едва ли щеше да бъде написана някога: тя бе лумнала по цялото Северно полукълбо и бе угаснала с последните сеизмични сведения за експлозии на тридесет и седмия ден. В края на третия месец „Анзак“ се върна в Уилямстаун с последния запас от мазут, а държавниците от Южното полукълбо се събраха на съвещание в Уелингтън, Нова Зеландия, за да разменят мнения и преценят новата обстановка. Питър се завърна отново във Фолмаут — при своята Мери и колата си „Морис Майнър“. В резервоара й имаше три галона, той ги употреби небрежно и успя да налее още пет от една бензиностанция, преди австралийците да се досетят, че всичкият им петрол идваше от Северното полукълбо.

Той свали ремаркето и велосипеда от верандата на поляната и нагласи прикачвача, после се метна на колелото и подкара. Трябваше да измине четири мили, за да донесе мляко и каймак, тъй като поради липсата на транспорт бяха престанали да събират млечните продукти от фермите в неговия район, и двамата с Мери се бяха научили да приготвят сами масло с миксера. Той караше по пътя в топлата слънчева утрин с подрънкващите празни съдинки в ремаркето отзад, щастлив от мисълта за предстоящата работа.

По пътя имаше много малко движение. Той подмина едно превозно средство, което някога е било кола; сега моторът му бе махнат, предното стъкло — избито и го теглеше вол. Задмина и двама ездачи, чиито коне внимателно стъпваха по чакълестата ивица край асфалтовата лента. Не му се искаше да има кон: те бяха дефицитни и деликатни същества, струваха по хиляда и дори повече лири в брой, но беше намислил да вземе вол за Мери. Лесно би могъл да преправи „Мориса“, въпреки че не му даваше сърцето да постъпи така.

След половин час стигна във фермата и отиде направо в доилнята. Познаваше се с фермера — бавен в приказката, висок, мършав мъж, който накуцваше от Втората световна война. Откри го при сепаратора, където млякото се изтичаше в един гюм, а каймакът в друг при тихото бръмчене на електрическия мотор, който задействаше машината.

— Добро утро, господин Пол — каза морският офицер, — как сте днес?

— Добре, господин Холмс. — Фермерът пое канчето за мляко и го напълни от цистерната. — Наред ли е всичко при вас?

— Да. Трябва да ходя до Мелбърн, в Адмиралтейството. Мисля, че най-сетне имат работа за мен.

— А, това е добре. На човек му омръзва, как да кажа, да стои просто ей така.

Питър кимна.

— Ако работата е свързана с излизане в морето, нещата малко ще се усложнят, но Мери, разбира се, ще идва за млякото два пъти седмично. Тя ще носи парите, както си е било досега.

— Както и да е, не бива да се тревожите за парите, докато се върнете — каза фермерът. — Имам много повече мляко, отколкото могат да излочат прасетата, дори сега, при тая суша. Миналата нощ излях двадесет галона в рекичката — не мога да го пласирам. Сигурно трябва да развъдя още свине, но не знам дали си струва трудът. Човек не знае какво да прави… — Помълча за минутка и после рече: — Трудно ще е за съпругата ви да идва чак до тука. Какво ще прави с Дженифър?

— Сигурно ще я взема със себе си в ремаркето.

— Трудно ще й бъде.

Фермерът отиде до пътеката покрай доилнята, застана под топлото слънце и огледа велосипеда с ремаркето.

— Хубаво ремарке — каза той. — По-хубаво не съм виждал. Сам сте си го направили, нали?

— Да, сам.

— Искам да ви питам, откъде намерихте колелата?

— От мотоциклет са. Взех ги на Елизабет Стрийт.

— Ще можете ли да намерите един чифт и за мене?

— Ще се опитам — каза Питър. — Може би още има. Те са по-добри от малките колела, по-лесно се теглят.

Фермерът кимна.

— Сега са малко дефицитни. Хората май не се разделят лесно с мотоциклетите.

— Виках на жена си — отбеляза провлечено фермерът, — че ако имам малко ремарке като това, ще мога да го използвам като стол за нея, ще го закача на велосипеда и ще я водя във Фолмаут на пазар. Става й доста скучно в това откъснато място, особено пък напоследък. Не е като преди войната, когато можеше да вземе колата и за двадесет минути да е в града. С волската каруца са нужни три часа и половина и три часа и половина на връщане — това са седем часа само за път. Учих я да кара колело, но едва ли ще може на нейната възраст и с бебето, дето е на път. Не искам да опитва. Но ако имам малко ремарке като вашето, ще мога да я водя до Фолмаут два пъти седмично и едновременно да карам млякото и каймака на госпожа Холмс. — Той млъкна. — Ще ми се да направя това за съпругата. В края на краищата, както съобщават по радиото, изглежда, не ни остава много.

Читать дальше