Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Нее.

— Като чаша, само че по-голям.

— Защо?

— За да не излиза топлината. Отвън е сняг, виелица, а вътре — топлина! Дърветата цъфтят. Точно като в твоята книжка. И има овощни градини, ябълки... И домати, между другото. Хората по улиците си ходят по потници. Навсякъде има цветя. Купища храна. Всякакви там сладкиши. Играчки — не като при теб само гилзи от куршуми. Най-различни играчки.

Кирюха примижа, добросъвестно стараейки си да си представи всичко това. Изкашлюка се два-три пъти със затворена уста, тихичко. Сдържа се. Издиша продължително. Навярно не можеше да си го представи. И самият Артьом не можеше.

— А през лятото този купол го отварят и си живеят на свеж въздух. Не под земята, а на повърхността, в къщи с прозорци. През прозорците се виждат други къщи или гората например. Така си живеят. На чисто, на сухо, на свежо. Право под слънцето. И в такъв въздух не може да се спаси нито един бацил, всичките измират. А хората си ходят по улиците направо без противогази.

— Всички бацили? И този на туберкулозата ли? — Кирил веднага се окопити.

— Всички. Този на туберкулозата най-напред.

— И какво, там просто трябва да отидеш и да подишаш без противогаз, за да се излекуваш?

— Мисля, че да — каза Артьом. — Да. Тук, в тунелите, в задуха и влагата вирее този бацил. А на свеж въздух веднага умира.

— Ау! Трябва да кажа на мама! Как ще се зарадва! А ти ще отидеш ли там?

— Но тези Полярни зори са много далеч. Не може да се стигне току-така. Трябва да се натрупат сили.

— Аз ще натрупам! А колко трябват? — Кирил подскочи върху коленете на Артьом.

— Много трябват. Знаеш ли колко трябва да се пътува дотам? На всъдеходи сигурно... Половин година! По повърхността. През горите, през блатата. По разрушени пътища.

— Е, и какво? Аз ще достигна!

— Не, теб няма да те взема със себе си. Навярно. Ще тръгна само с други бойци на Ордена.

— Защо така, а?

— Майка ти казва, че не ядеш нищо. Такъв слабак не ни трябва в екипажа на всъдехода. Само ще си ни в тежест. А пътят не е лек. Препятствия всякакви. Чудовища на всяка крачка. Ще се наложи да преживеем куп приключения. А ти как ще ги преживееш, след като не ядеш нищо? Още в първото приключение ще закъсаш! Не, на нашия Орден са му нужни бойци, а не дистрофици.

— Тези гъби повече не мога да ги гледам, Тьом! Бля...

— А зеленчуци? Ето, мама ти е намерила зеленчуци. Видя ли домата? Този домат е пътувал към теб от Севастополска през цялото метро.

— Пфу.

— Точно такъв домат, между другото, като онези домати, които в онези Полярни зори растат по улиците, в градините. Ето, опитай. В него има цял тон витамини.

— Добре, домата ще го изям. Щом там растат такива същите.

— Хайде, изгълтай го направо сега. Пред мен.

— А ти тогава ми разкажи още за тези зори и за купола като чаша.

Майката на Кирюха, Наталия, стоеше навън и слушаше през брезента всичко, всяка дума. През лицето ѝ пробягваха сенки, пръстите ѝ бяха сплетени.

— Накарах го да изяде домата — усмихна ѝ се Артьом.

— Защо му разказа за тези твои глупости? Сега ще ме изтормози с тях. — Наталия не отговори на усмивката му.

— Защо пък да са глупости? Може и да ги има тези Полярни зори. Нека да си мечтае.

— Вчера дойде лекар. От Ханза.

Артьом забрави следващото, което искаше да каже. Побоя се да гадае какво ще му съобщи сега Наталия, и просто спря да мисли. Стараеше се да не мисли нищо, за да не донесе лош късмет.

— Остават му три месеца. Това е. Полярните ти зори. Устата на Наталия се отпусна и Артьом разбра какво е било през цялото време в очите ѝ, докато са говорели.

— И какво, съвсем нищо?...

Тънка коричка. Изсъхнали сълзи.

— Мааамо! Артьом ще ме вземе на север с всъдехода си. Ще ме пуснеш ли?

*

* *

Той си мислеше, че Аня вече спи; или се прави, че спи — както обикновено, само и само да го избегне. Но тя седеше върху постелите, скръстила под себе си по турски голите си крака и държеше половинлитрова пластмасова бутилка с мътна течност с двете си ръце, сякаш се боеше, че ще ѝ я отнемат.! Миришеше на спирт.

— На — подаде му я тя. — Пийни.

Артьом я послуша, долнокачествената водка изгори гърлото му, той задържа дъха си, примигна. Леко го замая, леко го сгря. А сега какво?

— Седни — Аня потупа по одеялото до себе си. — Седни, моля те.

Той се отпусна на мястото, което тя му беше посочила.

Погледна я косо.

Обикновено потниче с презрамки.

Пухът върху ръцете ѝ се беше изправил — от студ?

Беше същата като преди две години. Черни коси, късо подстригани, в момчешка прическа. Тънки, бледи устни. Носът малко възголям за такова тънко лице, с лека гърбица, но без нея би било блудкаво и скучно. Ръцете ѝ целите сплетени във възли като при анатомичен модел, без никаква девическа мекост в тях; и раменете — мускулести като на войник. Дълга шия, артерията пулсира забързано и този неин прешлен... Ключиците ѝ — издадени; по-рано заради тези ключици му се искаше и да я обича, и да я люби, и да я изтезава до пресъхване... Острите зърна през бялата тъкан. Защо крушката отначало гори, а после прегаря?