Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— На какви вълни? Каква честота? — вряза се в уютното му повествование Артьом.

— Тоест това е един такъв своеобразен Ноев ковчег. На който действително не се е спасила по двойка от всяка твар, а цялата култура на нашата цивилизация... — продължаваше да нарежда старецът, сякаш не го е чул.

— В колко часа беше контактът? Колко често? Къде се намираше точката ти? И с какво оборудване? От каква височина успя да хванеш сигнала? Защо на мен тогава не ми се е получавало?!

Старецът очакваше разговор, а не разпит — уютен разговор край огъня. Но Артьом твърде много беше желал тази минута, за да я прахосва за розови сополи. Първо: да се убеди, че това е истина.

Артьом и сам знаеше за миражите, които се носят в онази пустиня отгоре. Не, не му беше нужно да им се любува, а да докосне, да повярва.

— Е? — Той не го отпускаше, притискаше го; не биваше да оставя стареца да се изплъзне. — Спомняй си точно! Защо на мен вече не ми се получава?!

— Аз... — Омир подсмърчаше и размишляваше, взирайки се в тъмнината. Но накрая се предаде. — Не знам.

— Как така не знаеш? Как е възможно да не знаеш? Нали ти самият си уловил сигнала?!

Потерза се малко — и си призна, гадината.

— Не го улових аз. Просто срещнах един човек. Радист. Той ми разказа.

— Къде? Къде го срещна? На коя станция?

Старецът отново започна да въздиша.

— Театрална, струва ми се. Театрална.

— Какво означава това, по дяволите? Мислиш ли, че няма да посмея да отида и да проверя?

— Нищо такова не си мисля, млади човече — отвърна Омир с достойнство.

— Кога?

— Преди две-три години. Не помня.

Не помни.

Единственият път, когато Артьом чу нечий слаб глас в затишията между съскането и воя на ефира, завинаги се запечата у него, а този глас и сега звучеше в ушите му като изсъхнало отдавна море в раковина — достатъчно беше само да се вслуша. Как може да се забрави такова нещо?

Как може през целия си подземен живот да мечтаеш да напишеш книга за потомците, за следващите поколения, за да знаят тези поколения откъде са се взели, така че да не губят мечтата си някога да се върнат горе, и да не помниш такова нещо в най-дребните му детайли?!

И отгоре на всичко Театрална.

— Лъжеш — каза уверено Артьом. — Искаш да се харесаш.

— Грешите. Аз просто...

— Искаш да те харесам, за да ти разкажа всичко. Цялата си шибана история. Решил си да ме купиш, а? Напипал си слабото място — и веднага кукичката... А?

— Ни най-малко! Това е напълно истински случай...

— Я се разкарай!

— О! — тръбно смръкна сополите си гърбоносият Арменчик. — Мечтателите се карат чия мечта е по-мечтателна.

Артьом, озлобен към себе си и към този глупав стар лъжльо, облегна тил на набодения от куршуми пясък и стисна клепачи. Шибан разказвач на приказки. Тъкмо раните на душата хванат коричка — идва някой и я изчопля.

Старецът се нацупи — не възнамеряваше да разубеждава Артьом.

Майната му.

До края на дежурството не размениха нито дума. Когато си тръгна към станцията, Артьом не се прости със стареца дори с поглед.

— Има проверена информация. Хванат е сигнал от Колския полуостров. Там има оцелели! — Артьом погледна многозначително към Кирил.

— Вярно ли?!

— Вярно!

Кирил чак подскочи, така се зарадва. Не си направи сметката с въздуха и избухна в кашлица. Артьом, знаейки какво ще стане, му даде кърпичка — да я притисне към устните си. Кирил, след като се укроти, отдръпна кърпичката и я огледа изплашено и виновно. На Артьом сърцето му се сви.

— Всичко това ще мине. Пак ще гониш плъхове! Голяма работа, малко кръв!

— Мама ругае. Не ѝ я показвай. Няма да я покажеш, нали?

— Какви ги говориш! Та ние с теб сме един отбор! Ти няма да ме издадеш, нито пък аз теб!

— Закълни се в Ордена.

— Заклевам се в Ордена!

— Закълни се тържествено.

— Тържествено се заклевам.

Кирил се настани върху коленете му.

— Хайде. Разказвай.

— Общо взето — започна Артьом, — има точна информация. Хванат е сигнал от север. От Колския полуостров. Там са запазили напълно непокътната атомна електроцентрала. А при нея — град. Казва се Полярни зори. Красота, а? Така че ние не сме сами тук. Разбираш ли, Кирюха? Не сме сами! Има и други оцелели! И ние ги намерихме! А?!

— Яко! — каза Кирил, мигайки с огромните си бледи очища. — А това наистина ли е?

— Наистина е. И от тази електростанция идва толкова ток, че стига да се отоплява целият град по всяко време на годината. А над града е построен огромен стъклен купол. Можеш ли да си представиш?