Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Откъде научи за мен?

— Слава — усмихна се Омир. — Всички ви знаят.

Артьом изкриви лице.

— Слава... — изплю той думата обратно.

— Та вие спасихте метрото. Хората. Ако тогава не бяхте ударили с ракетите тези твари... Честно казано, не разбирам. Защо не искате да разказвате за това?

Отпред бяха телевизионната кула, портата на ВДНХ, черната жена с вдигнатите ръце. Трябваше да се качи на друг велосипед, но другите всичките вече бяха заети и на Артьом се падна именно този. Искаше му се да върти педалите в обратна посока, назад, надалеч от кулата, но по този начин не се изработваше електричество.

— Чух за вас от Мелник.

— Какво?

— Мелник. Познавате ли го? Командирът на Ордена. За Ордена, естествено, сте осведомен? Спартанци... Нали вие самият, доколкото знам, сте били в него... по-рано?

— Мелник ли ви изпрати при мен?

— Не. Мелник просто ми разказа. Че вие сте им съобщили това. За черните. Че сте преминали през цялото метро... Е, и след това вече аз самият... Започнах да разравям. Каквото можах. Но все едно си оставаха много неясни неща. Разбрах, че без вас изобщо не мога да се ориентирам, и реших...

— Той каза ли нещо друго?

— А? Кой?

— Мелник каза ли нещо друго за мен?

— Каза.

Артьом престана да върти педалите. Прехвърли крак през рамката, скочи на пода. Скръсти ръце на гърдите си.

— Е?

— Че... Че сте се оженили. Че сте заживели нормален човешки живот.

— Така ли каза?

— Така каза.

— Нормален човешки живот — Артьом се усмихна.

— Ако нещо не бъркам.

— А не уточни ли, че се ожених за дъщеря му?

Омир поклати глава.

— Това ли е всичко?

Старецът прехапа устни. Въздъхна. Призна си.

— Каза, че сте се побъркали.

— Ама, разбира се. Аз.

— Просто ви предавам какво съм чул...

— И нищо повече?

— Така ми се струва...

— Че възнамерява да ме убие например? Заради дъщеря си... Или...

— Не, нищо подобно!

— Или ме чака обратно... В строя?

— Не си спомням...

Помълча, премисляйки. Спомни си, че Омир все още е тук и го изучава.

— Побъркал съм се! — Артьом се изкикоти невъздържано.

— Аз не мисля така — предупреди го Омир. — Кой каквото и да говори, аз съм напълно убеден, че...

— Откъде ще знаете вие? Ти?

— Само защото продължавате да търсите оцелели? Само защото не искате да се предавате — да ви смятам за побъркан? Чуйте — старецът погледна сериозно към Артьом. — Та вие се погубвате заради хората и аз наистина не разбирам защо се отнасят така с вас.

— Всеки божи ден ходя.

— Горе?

— Всеки ден — по ескалатора и на повърхността. После до онзи небостъргач. Пеша — до покрива по стълбите. С раницата.

Велосипедните съседи се заслушаха, забавиха своя бяг.

— И да! Нито веднъж не чух да отговарят! И какво? Какво доказва това?! — Артьом вече не крещеше на Омир, а на всички тези шибани велосипедисти, носещи се към стената, към почвата. — Това не доказва нищо! Как не усещате! Трябва да има още хора! Трябва да има още градове! Не може да сме единствените и гази дупка, в тези пещери!

— О, стига, Артьом! Досаден си вече! — не издържа един младеж с дълъг нос и дребни очи. — Американците са избомбили всичко! Нищо няма! Какво все страдаш? Те нас, ние тях, така по въпроса!

— А ако не сме единствените? — попита сякаш себе си Омир.

Ако ви кажа, че...

— Вре се там като на празненство! Сам излъчва и облъчва другите! Ходещ труп! — младежът изобщо не можеше да се спре. — Сега и всички нас тук ли трябва да изтрови?!

— Ако ви кажа, че има... оцелели? Ако ви кажа, че е имало сигнали от други градове? И че са ги хващали?

— Повтори.

— Имало е сигнали от други градове — каза твърдо Омир. — Хващали са ги. Разговаряли са.

— Лъжеш.

— Познавам лично човека, който е водил радиообмена...

— Лъжеш.

— А ако самият той сега стои пред вас? Тогава какво ще кажете? — Омир намигна на Артьом. — А?

— Че ти хлопа дъската, дядо. Или че нарочно лъжеш. Лъжеш, пали? Лъжеш?!

1 Перифраза от детското стихотворение „Светофар“ на А. Рахим. — Б. пр.

Таваните на станцията не бяха високи, точно като за хора. Но тунелите не бяха строени за хора: пет метра от стена до стена, същото разстояние — от пода до тавана.

Далеч, на другия край на метрото, живееха диваци, вярващи, че тунелите са проходи, прокопани в земната твърд от Великия червей — бог, създал Земята и родил от своята утроба хората; а хората едва след това са се отрекли от своя Творец и са приспособили тези проходи за своите нужди и вместо Червея са си построили влакове от желязо и са започнали да се самозалъгват, че те са си съществували първоначално и не е имало никакъв Червей. Защо да не се вярва в такъв бог? Той е по-приспособен към подземния живот.