Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Прегърни ме.

Артьом протегна ръка, настани я неловко върху рамото на Аня — нещо средно между братска прегръдка и прегръщане на дете. Тя се отмести към него, сякаш искаше да се притисне; но всичките ѝ възли си останаха опънати, стегнати. Артьом също не можеше да се отърси от вцепенението. Отпи с надежда още една глътка.

Не беше способен и да каже нищо, което да е на място; отвикнал беше.

Аня се допря до него. После прекара устни по бузата му.

— Бодеш.

Артьом разклати мътилката в пластмасовата бутилка, отпи голяма глътка. В главата му се въртяха север и всъдеход.

— Хайде... Хайде да опитаме, Артьом. Хайде да опитаме още веднъж. Длъжни сме. Още веднъж. Всичко отначало.

Тя спусна пръстите си — студени, твърди — към колана му. Умело разкопча токата.

— Целуни ме. Хайде. Целуни ме.

— Да. Аз...

— Ела при мен.

— Почакай... Сега...

— Но ти какво? Свали... Свали от мен... Тясно е. Да. И това свали. Искам да ме съблечеш. Ти.

— Аня...

— Какво? Ето... Зззз... Студено.

— Да. Аз...

— Ела тук. Ето... И ти също... Хайде... Хайде... Тази гадна риза...

— Сега. Сега.

— Ето. Боже. Дай глътка.

— Дръж.

— А! Ах! Е... Ето тук. Ето тук. Както правеше преди. Помниш ли? Помниш ли все още?

— Ан... Аночк...

— Е, какво ти там?... Е?

— Ти... Ти си такава...

— Не бива толкова дълго. Хайде.

— Отвикнал съм... Прости...

— Дай аз... Защо ти?... Дай на мен.

— Аня...

— Е? Е! Давай... Ето тук... Чувстваш ли?

-Да... Да.

— Мен толкова отдавна... Ти съвсем... Защо ти?... Не разбираш ли? Нуждая се. От теб. Какво?

— Сега. Аз сега. Просто... Просто такъв ден...

— Млъкни. Млъкни. Дай да опитам аз... Просто лежи.

— Аз днес...

— Млъкни. Затвори очи и млъкни. Ето. Ето. Е... А сега... Сега просто... Но какво ти там? Какво?!

— Не знам. Не се получава.

— Защо?!

— Дявол знае. Не. В главата ми всякакви...

— Какво? Какво ти е там, в главата?

— Извинявай.

— Дръпни се. Махай се!

— Ан...

— Къде ми е потничето?

— Почакай.

— Потничето ми къде е?! Студено ми е!

— Но ти какво... Защо така? Работата не е в теб, не е заради теб..

— Край, стига толкова. И стига си изобразявал страст.

— Не е вярно...

— Махай се, чуваш ли?! Махай се!

— Добре. Аз...

— Къде са тия шибани гащи?! Това е. Не искаш — добре. Или всичко там ти е изсъхнало? От облъчването?

— Не, разбира се, какви ги...

— Ти просто не искаш с мен... От мен...

— Казвам ти... Такъв ден е.

— Те и затова не ни се получават, защото знаят — ти не ги искаш, ти не ги чакаш!

— Не е вярно!

— Аз... Артьом! Заради теб! Си тръгнах! От баща ми — окончателно... Заради теб! Той след тази война, след битката... с червените... е в инвалиден стол — той! Краката му са неподвижни... И е без една ръка... Разбираш ли какво означава това за него?! Да е инвалид! И от него, от баща си, дойдох при теб! Против него! Против волята му!

— А какво да се прави? Той мен въобще за човек не ме... Аз исках цялата истина да му... А той... Той е този, който не иска да сме заедно с теб, аз какво общо имам тук?

— За да имам твои деца, разбираш ли — твои! Изоставих... Престанах да ходя на повърхността! За да са здрави... Всички тези женски органи... като гъба... излъчването... Ти нали знаеш! Тези проклети гъби... За да дойда тук... На тази твоя станция! Мислиш, че аз така себе си... Своето бъдеще?! Отказах се от службата си! Да дундуркам свине! Защо? За какво? А ти — ти продължаваш! Нито за ден не престана! Всичко там вече си си го изгорил! Разбираш ли? Може би затова не ни се получи! И не се получава! Толкова те молих! Баща ти толкова ти се моли!

— Сухия изобщо...

— Ти защо това?! Ти просто не ги искаш, нали? Просто не обичаш децата, нали?! Не искаш от мен! Изобщо не искаш! На теб не ти пука за всичко това, искаш само да си спасяваш света! А аз? А мен?! Ето ме! Ти ме пускаш! Ти ме губиш! И ти искаш да ме загубиш, нали?

— Аня, защо ти...

— Не мога повече. Не искам повече. Не искам да чакам. Не искам да си прося секс. Не искам да си мечтая да забременея.

И не искам да се боя, че ако най-накрая забременея от тебе, ще се роди изрод.

— Стига! Млъкни!

— А на теб ще ти се роди изрод, Артьом. Ти също си като гъба! Всеки твой поход догоре ти се отразява! Не разбираш ли това?!

— Млъкни, кучко!

— Иди си. Иди си, Артьом. Иди си окончателно.

— Ще си отида.

— Иди си.

Всичко това — шепнешком. Шепнешком — вик, шепнешком — стонове. Шепнешком — сълзи.

Беззвучно като при мравките.

А всички съседи се правят, че спят.

И всички знаят всичко.

*

* *

Костюмът за противохимична защита се побра в куфара. Отгоре Артьом сложи служебния си калашник, който беше забранено да се изнася от станцията, патрони — шест пълнителя, омотани по два със син изолирбанд, и пакет сушени гъби. Противогазът го зяпаше мътно, докато Артьом не го закопча с ципа — накъсано, нервно — като омразен мъртвец в чувал. После метна върху раменете си раницата — своето проклятие, сизифовия си камък.