Дмитрий Глуховски - Метро 2035

Старецът предпазливо попита:

— Какво, не искаш ли да се сбогуваш?

— Няма с кого, дядка.

Омир не взе да спори.

— До Алексеевска! — заяви Артьом на караулния на изхода на южния тунел. — Сухия е в течение.

Онези козируваха — щом е в течение, значи, е в течение. Благодарим, че не е пак към повърхността.

Спуснаха се на релсите по заварена желязна стьлбичка.

— Тръбата — каза сам на себе си Артьом, докато пристъпваше в тъмнината, нежно докосващ грапавия и плесенясал чугун на тюбинга и преценявайки с поглед петметровия таван на тунела и неизмеримата му дълбочина. — Тръбата зове.

2 Съкратено наименование на ВДНХ (Изложба на постиженията на народното стопанство). — Б. пр.

Алексеевска приличаше на ВДНХ, само че в по-калпаво изпълнение. Тук също се опитваха да отглеждат гъби и също се мъчеха със свинете, но гъбите и свинете напук се получаваха съвсем кекави, така че едва стигаха за самите алексеевци, не оставаше нищо за търгуване. Ала и местните напълно подхождаха на свинете си — хилави, примирили се с това, че в тяхната приказка и началото, и краят са скучни и предварително известни на всички. Стените тук по-рано бяха бели и мраморни, а сега вече не можеш ги разбра какви са. Каквото е можело да се откърти и продаде — го бяха откъртили и продали. Останал беше само бетон и неголямо количество човешки животи. Бетонът беше трудно да се изкърти, а и никой не би се изкушил от такава стока в метрото; така че основната търговия вървеше за това за кого да умират в битките алексеевци. Ако имаше избор — цената би била по-висока. Но освен ВДНХ купувачи не се намериха. И ето че сега главната цел на съществуване на метростанция Алексеевска беше да охраняват ВДНХ.

Затова и южният тунел на ВДНХ, водещ към съюзническата Алексеевска, се смяташе за спокоен. През другите тунели можеше да се промъкват и цяла седмица, а през този Артьом и Омир, дори с всичките задължителни предпазни мерки, изгубиха може би само половин час. Макар че минутите останаха там, където и часовникът — на ВДНХ. На Алексеевска часовника го бяха откраднали още преди десет години и от тогава насам всеки там си съществуваше по свое собствено усещане за времето. Който искаше нощ — за него беше нощ. В края на краищата нощта в метрото не беше и спирала; деня трябваше да си го представяш.

Караулът погледна пешеходците без никакъв интерес — зениците им бяха колкото иглено ухо. Над поста висеше противно бяло облаче, миришеше на партенки — пушеха трева. Старшият въздъхна тежко, стягайки се.

— Накъде?

— Към Проспекта на мира. На пазар — произнесе Артьом, без да си дава много зор.

— Няма да ви пуснат. Там.

Артьом му се усмихна топло.

— Не е твоя грижа, чичка.

— Едно върху тангенс дава котангенс — отговори старшият, който се беше заразил от Артьомовата доброта и също искаше да каже нещо приятно.

С това и се разделиха.

— Накъде ще тръгнем? — обърна се Артьом към Омир.

— От Проспекта? Ако ни пуснат в Ханза — то по Околовръстната. Все е по-добре, отколкото да продължим по нашата линия. Неприятни спомени, знаеш. По Ханза ще е по-правилно. На мен визата ми е вписана, Мелник се погрижи. Теб ще те пуснат ли?

— Нали там има карантина?

— При тях вечно има някаква карантина. Ще преминем някак. Всички проблеми ще започнат след това. Театрална... Там, откъдето и да подходиш...

— Ама че местенце си избрал за радиста си, дядка. Насред минно поле.

— Ами какво да...

— Шегувам се.

Старецът погледна някак особено вътре в себе си — във вътрешността на черепа си, където явно беше разстлана картата на метрото. На Артьом тя винаги му беше пред очите, той се беше научил да гледа право през нея. Научи се за година служба при Мелник.

— Бих казал... До Павелецка е по-добре. По-далеч, но по- бързо. И оттам вече — нагоре по зелената. Ако ни провърви, може да стигнем и за ден.

И продължиха нататък по тръбата.

Жужащото фенерче се трудеше колкото можеше — но светлото му петънце достигаше само на десетина крачки, а по-нататък тъмнината вече го разяждаше. От тавана капеше, стените блестяха влажно, нещо ръмжеше утробно и падащите отгоре върху главата капки човъркаха кожата, сякаш това не беше вода, а стомашен сок.

В стените се появяваха някакви врати, а понякога черните отвори на странични проходи — повечето преградени и заварени с арматурни решетки.

Върху дъгоцветните пътнически карти, то се знае, не беше обозначена и една трета от цялото метро, истинското. Защо да се смущават хората? Пренасяш се от една станция на друга, забил нос в телефона си, прескачаш с час напред — готово, пристигнал си. И не си успял да се замислиш на какви дълбочини си бил. И да се поинтересуваш — а какво има там, зад стените на станцията, накъде водят преградените с решетки отвърстия в тунелите? И добре че не си успял. Гледай си в телефона, мисли си за твоите важни неща и не си пъхай носа, дето не ти е работа.