Илса Бик - Чудовища - част 1

- Не знам... - Грег потърси думата. Тупване , но толкова заглушено, че беше по-скоро като звука на тежка картонена кутия върху дървен под. - Някакъв тъп звук. Не съм сигурен, че наистина съм го чул. - Дали мигрените не те караха да халюцинираш и звуци? Той не си спомняше Кинкейд да е споменавал нещо подобно.

- Аз не чух нищо. - Пру обърна поглед надолу към другите, събрани накуп в основата на стълбището. - А вие, момчета?

В отговор Джарвис кимна грубо с глава към Пру, докато Хенри и Лушън само погледнаха празно.

- Човече, аз едва чувам теб - каза Ейдън от дълбините на парката си. - Може ли вече да вървим? Задникът ми измръзна.

- Само секунда!

„Може би е от главоболието, но...“ Озадачен, Грег се взря през сгъстяващия се здрач към клекналото здание на църквата, към костеливия пръст на камбанарията, пробождащ небето, което беше започнало да става кобалтово. От тази удобна позиция той не можеше да види свързаното с храма училище или жилището на пастора. Взря се за една дълга секунда, не видя нищо, после хвърли поглед насреща към мрачната редица затворени магазини и замрялата християнска комбинация от кафене и книжарница в далечния край на площада. Витрините бяха тъмни, а черните прозорци празни като очни гнезда. В центъра на площада под трио извисяващи се дъбове се гушеше осмоъгълен павилион, вероятно някога използван за летни концерти.

- Стори ми се и че видях нещо. Този пробляськ .

- Какво? Къде? - Пру изви поглед наляво и надясно, а после и назад през площада. - Не виждам нищо.

- Аз също - намеси се парката.

- Ново главоболие ли имаш? - попита Пру. - Кинкейд не каза ли, че може да те накара да виждаш проблясьци от светлина и такива неща?

- Да. - Грег осъзна, че ръката му щипе основата на носа. - Но можех да се закълна... - Зад себе си Грег чу стърженето на врата и един пазач каза:

- Всичко наред ли е там?

- Той мисли, че е видял нещо - каза Пру на пазача.

- И чух нещо - каза Грег.

- Така ли? Аз не видях нищо. - Пазачът хвърли поглед към придружителя си, който поклати глава, и после об- ратно. Посочи с брадичка чувалите: - Какво имате?

- Плячка - каза парката, - която наистина бих искал вече да оставя, моля!

- Разбира се. Добре - каза Грег. Имаше чувството, че главоболието му протяга нокти и дълбае в мозъка му точно зад лявото око. - Прави сте. Вероятно няма нищо.

Изстрелът на помпата беше чудовищен, едно БУМ , което Сара усети и чу да се забива в каменните стени на вестибюла. Искрящ ярък като светкавица език избликна от гърлото на оръжието и оцвети камъка в червено от кръвта на Тори, като разпръсна парчета от мозъка и черепа и.

Без пауза момчето едновременно зареди пушката и се завъртя в момента, в който Сара изпищя и скочи отново към стълбите на камбанарията. Хващайки резето от ковано желязо с лява ръка, тя успя да притвори вратата точно навреме. Още един блясък, още едно гигантско БУМ . Нещо шляпна десния и прасец и тя се препъна, когато сачмите пробиха дървото, пръсвайки го на парчета, които надупчиха гърба и и прелетяха покрай бузите и. Тя се устреми нагоре по хлъзгавите стълби. Кракът и гореше от болка и кръвта и се стичаше на потоци в крачола и чорапа и.

„Улучи ме. Ранена съм.“ Тя изкуцука няколко стъпала, преди кракът и да поддаде внезапно. Полетя напред и се просна на камъка. Сърцето и пищеше не само от страх, но и от болка. Все някой щеше да чуе изстрелите, нали? Тя не беше сигурна. Всичкият този тежък плътен камък, пък и дървото... Може би не беше възможно да ги чуят.

Той беше там долу, чакаше, решаваше. Можеше да го усети. „Трябва да се спася. - Тя още държеше пистолета. - Има ли зареден патрон?“ Сара не помнеше, нито знаеше как да провери. Всеки звук би я издал. Промененият вече я беше видял с оръжието. Ако той мислеше, че тя не знае какво да прави с него, а това не беше далеч от истината, щеше да е по-добре за нея.

После и просветна... „Намери предпазителя!“ Пръстите и опипаха оръжието. Този път намери лостчето и го свали. С гримаса се отпусна по гръб, пресегна се и обра шепа сълзяща топла кръв, за да намаца бузите и врата си. Загребвайки още една шепа, тя намаза обилно гърдите си. „Така, това трябва да е убедително. Един поглед към мен и ще реши, че умирам.“

Потръпвайки, тя обърса ръка от джинсите си, после се подготви за скок, доколкото можа, съскайки от болката в прасеца. Не беше експерт по оръжията, но беше учила геометрия. Бяха в тясна тръба, кръгло пространство с тесни и предимно триъгълни стъпала, които се заостряха към каменна колона. Той беше момче и беше много по-едър от нея, освен това имаше дълга пушка, което значеше, че няма да има друг избор, освен да се движи плътно до външната стена. Но тя беше на по-високо място и беше дребна. Стискайки пистолета, подпря ръце на коленете си, прицелвайки се в това, което смяташе, че ще бъде най-логичната точка.