Джон Броснан - Небесните господари

— Щом нагласиш целта в центъра на прицела, просто натисни спусъка. Образът на мишената остава в „мозъка“ на куршума и той сам изпълнява всички необходими маневри, за да я настигне. После се взривява.

Джан се впечатли. Това оръжие би се справило без никакви проблеми с Езекиил, ако се сблъска със съществото-машина.

— Презаредих силовите елементи и на двете оръжия — каза Карл и безизразно добави. — Лазерът би трябвало да действа безотказно, но не мога да гарантирам, че боеприпасите в другото оръжие не са се променили до степен да станат безполезни.

— О, страхотен си — промърмори Джан.

Сега стоеше насред хола, тежко натоварена с двете оръжия, колана с мечовете и раница с храна и вода.

— Всичко ли е готово? — жадно попита Ашли. Изглеждаше твърде възбудена.

— Като че ли сме готови — с нежелание отвърна Джан.

— Сега аз и Карл ще се изключим. После плочата ще се дръпне и ще открие пулта на компютъра. Карл нали ти каза как да извадиш софтуера?

— Да.

— Асансьорът ще се включи автоматично. Карл казва, че не е виждал кибероида или Небесните господари.

— Добре — каза Джан с пресъхнала уста.

— Значи е време… О, Джан, нали много ще внимаваш за софтуера? Знам, не съм истински жива, но не ми се умира. Отново.

— Не се страхувай, ще се грижа за тебе.

Ашли млъкна. Нищо не нарушаваше тишината.

— Ашли? Карл? — повика Джан.

Нямаше отговор. Изведнъж се почувства самотна. После подскочи — с механично бръмчене в стената се появи отвор. Видя редици светлинки. Отиде до пулта и натисна двата бутона, за които й беше казал Карл. Малката стъклена преграда в пулта потъна, тя бръкна вътре и извади софтуера. С изненада установи, че представлява малко цилиндърче, дълго четири инча и към инч и половина широко. Трудно можеше да повярва, че то съдържа цялата памет на Ашли, нейния ум и чувствата й. А също и Карл. Тя грижливо прибра цилиндърчето в раницата и се обърна към асансьора. Щом пристъпи към вратата, тя се отвори. Спря, щом видя отсечената механична ръка на Езекиил да се търкаля върху пода на асансьора. Прекрачи и с ритник я изпрати в отсрещната стена на хола. Вратата се затвори.

Когато вратата се отвори отново, ярката слънчева светлина заслепи Джан. Смрадта на гъбичките я блъсна в носа, тя се задави. Струваше й се примамливо да нахлупи качулката, но се страхуваше да не ограничи зрението и слуха си. Искаше да бъде нащрек за всеки признак на идващия Езекиил.

Алеята сред камъните беше пуста. Предпазливо излезе от асансьора с готовия за стрелба лазер в ръце. Беше преметнала през рамо автомата с експлодиращите куршуми. Бавно се върна по стъпките си отпреди деветнадесет дни, вече виждаше мястото, където умря Майлоу. Задържа се при големия бял камък. Очакваше кибероидът да изскочи с крясък всеки миг.

Полека продължи напред. От Майлоу бяха останали само костите. Животните бяха изяли останалото, а след тях насекомите бяха почистили костите до последната клетка.

Костите блестяха.

Тя клекна до тях. Не бяха нормални кости. Сякаш са ги направили от метал и някакво друго вещество. Страшните удари не бяха повредили нито една. И черепът на Майлоу беше цял. Проблясваше в синьо като другите кости.

Опипа го с пръсти. Внезапно се реши, пъхна пръст в една от очните кухини и го вдигна. Беше много лек. Тя стана, обиколи с внимателен поглед близките дървета, свали раницата и пъхна черепа вътре. Нагласи отново раницата и тръгна към града.

Към средата на следобеда наближи крайните квартали. По пътя не се случи нищо особено, ако не се брои срещата с голямо влечуго. Трополеше тежко през дърветата към нея, но тя натисна спусъка на лазера и чудовището с грохот се смъкна в потрепваща купчина плът, преди да я доближи на петдесет фута. Не видя Езекиил, но Джан не можеше да се отърве от усещането, че е някъде наоколо. И върви след нея.

Покрайнините на града се състояха от развалини на къщи сред твърде обширни собствени паркове. Джан забеляза, че тук гъбичките не растат в такова изобилие, както в гората. Спря да си почине и седна на остатъците от каменна стена. Подпря лазера до себе си, извади манерка от раницата и освежи устата си.

След няколко минути реши да продължи, но преди това закопча качулката на главата си. Може и да не я предпази от нищо или пък беше закъсняла и някоя от епидемичните зарази вече разяжда тялото й, но бе по-добре да не рискува.

Джан често се оглеждаше, ръцете й напрегнато стискаха лазера. Нямаше да позволи нито на Езекиил, нито на нещо друго да я изненада. От време на време вдигаше очи нагоре, но в ясното небе не се появяваше Небесен господар.