Джон Броснан - Небесните господари

— Ти и Карл можете да бъдете отделени от компютъра, нали? Искам да кажа, съществената част. Програмите.

— Разбира се. В един и същи софтуер сме. Защо?

— Този компютър тук… неговите части съвместими ли са с другите компютри? Например като онези в града.

— Би трябвало — отвърна Ашли. След кратка пауза каза — Попитах Карл и той потвърди. Всички компютърни системи с биочипове са съвместими.

Джан каза:

— Значи ако взема твоя „софтуер“ и го занеса с мен в града, а после го поставя в компютъра на „Скайтауър“, ти и Карл бихте оживели отново — в онзи компютър?

— Дааа… — несигурно проточи Ашли. — Стига да работи…

— Работи. Майлоу се свърза с него от командния пункт на „Господаря Панглот“.

— И какво от това? — Ашли повдигна раменете си. — За какъв дявол да се пренасям в онзи компютър? Там даже няма да разполагам с устройството за холографски прожекции.

— Още не съм свършила. Щом бъдете поставени в онзи компютър, ти и Карл ще можете да го контролирате, така ли е? Ще поемете ръководството на функциите му.

— Да — Ашли въздъхна с досада. — Стига да махнеш оригиналния софтуер.

— Чудесно. Значи ти и Карл можете да направите това, което искаше Майлоу. Ще накарате компютъра в „Скайтауър“ да изпрати сигнала за слизането на Небесния ангел.

— Ами Карл сигурно би могъл да се справи — намръщи се Ашли, — но още не виждам смисъл в цялата работа.

— Ако получа достъп до Небесния ангел, бих могла да взема твоя софтуер от компютъра в кулата и да го сложа в компютъра на небесния ангел. И какво би станало тогава?

Ашли не отговори веднага. Джан се досети, че се е свързала с Карл. Изведнъж изрече с широко отворени от вълнение очи:

— Бих могла да усещам с всеки сензор на Небесния ангел. Ще управлявам всяко негово движение. Аз ще бъда Небесен ангел!

— И аз това си мислих — доволно каза Джан.

— Но какво чакаме? — провикна се Ашли. — Да тръгваме веднага. Ще ти обясня как да вземеш софтуера.

— Успокой се — посъветва я Джан. — Би трябвало да знаеш, че и дума не може да става за това.

Ашли погледна като ударена с юмрук.

— Защо? Защо да е невъзможно? — настоя тя.

— Ами нали даже не мога да излизам от тук? Карл не би ме пуснал.

— О, това ли било? — успокои се Ашли. — Не се тревожи, бързичко ще го оправя.

„Не беше нужно да ми го казваш“, засмя се ликуващата Джан.

Джан беше почти готова за тръгване. Но сега с всеки отминаващ миг нежеланието й да излезе на повърхността растеше. Тук наистина намери безопасност, а горе щеше да се сблъсква само с рискове. Даже с оръжията, които й даде Ашли от скривалище в главната спалня, не вярваше кой знае колко в шансовете си да стигне до „Скайтауър“. Не забравяше и за възможността да се зарази от епидемичните спори и вируси, ако те още дебнеха жертви в града.

Беше споделила страха си, а Ашли го обсъди с Карл и каза ободрително:

— О, че ти можеш да облечеш предпазен костюм!

Още една невидима преди плоча се плъзна встрани и откри редица висящи цели облекла, направени от някакво гладко бяло вещество. Джан свали едно и го огледа. Имаше и качулка, напълно закриваща главата. Подобно на старите дрехи на Ашли, които Джан предпочиташе пред миризливите дрипи на Езекииловите хора, и тези бяха в добро състояние въпреки изминалите векове. Тя попита Ашли на какво се дължи това.

— Ами сигурно е заради въздуха — равнодушно предположи Ашли. — Карл изпомпва въздуха, когато… ъъъ, няма посетители. Понижава и температурата. Хайде, облечи това.

Джан послушно навлече предпазния костюм и дръпна всички ципове. Погледна през прозрачната маска. Под нея стърчеше филтър, през който влизаше вдишваният въздух. Тя предположи, че би трябвало да спира вредните организми. Ашли потвърди.

— А работи ли?

— Не знам. Защитните костюми трябваше да се използват в аварийни случаи. Ако мамичка и татко излизат на повърхността за нещо си. Но не им се наложи да ги обличат. Преди това заразата проникна тук.

— През същия тип филтри, нали? — попита Джан, пулсът й рязко се ускори.

— Май е така — неохотно каза Ашли.

— Значи това е празна работа — заключи Джан и отметна качулката на гърба си.

Реши да не съблича костюма. Тъканта му изглеждаше успокояващо здрава, поне от някои неща в пустошта можеше да я предпази.

Карл я посъветва да си избере от малката оръжейна две, приличащи на пушки устройства. Според него едното беше лазер. Другото стреляше с експлодиращи куршуми, които той наричаше „хитрите ловци“.