Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

След като другите си отидоха, братята ми прекараха остатъка от деня да покриват прозорците в слънчевата стая с шперплат. Когато първоначално къщата е била построена, слънчевата стая не е съществувала -там е било просто задна веранда, към която гледали прозорците на кухнята и трапезарията. Но когато верандата била превърната в стая, останали рамките, където са били кухненският прозорец и този на трапезарията, макар че самите стъкла били махнати. Тъкмо оттам идваше по-голяма част от светлината в двете стаи, тъй като слънчевата стая имаше прозорци на тавана и три стени от стъкло (плюс, разбира се, външната врата). Мат закри прозореца между кухнята и слънчевата стая с шперплат, сложи един лист и пред прозореца между трапезарията и слънчевата стая, така че да бъде избутван настрани, за да има по-лесен достъп до дървата.

Сега единствената дневна светлина идваше от прозорците на тавана. Не че напоследък имаше кой знае колко светлина, но стаята стана много по-тъмна.

Тогава, сякаш и без това всичко не беше достатъчно гадно, те закриха и прозореца над кухненската мивка. Сега единствената светлина в кухнята проникваше от прозорците на тавана на слънчевата стая и през вратата между кухнята и слънчевата стая. С други думи -нямаше почти никаква светлина.

- И прозорците на дневната ли ще закриеш? - попитах.

- Няма причини да го правя - отвърна Мат. - След като спрем да използваме централното отопление, повече няма да влизаме в дневната. Но все още можем да ползваме кухнята.

Бях толкова ядосана, че ми идеше да закрещя. Като начало, бях сигурна, че се е снабдил с шперплата от бандата, която бях видяла в града. Освен това бях бясна, че не ми е казал. Дори не го обсъдихме. Той знаеше кое е най-доброто и просто го правеше (е, признавам, че е говорил с мама, но това не се брои). А и Мат не разбира какво е да си затворен в къщата през целия ден. Излизах единствено когато ходех при госпожа Несбит, а тя живее съвсем наблизо.

Зная, че за братята ми е по-тежко, отколкото за мен. Мат яде толкова малко, а върши физическа работа. Когато се прибира, е напълно изтощен. Вчера заспа по време на вечеря.

Но не биваше да закрива прозореца на кухнята. Поне не още. Можеше да почака, докато ни свършат запасите от нафта. Не го беше грижа какво означаваше това за мен. Дори и не ме попита.

Ако не беше мама, щях да се преместя при госпожа Несбит.

Понякога си мисля за миналото. Всъщност не съм ходила почти никъде. Веднъж във Флорида, Бостън, Ню Йорк, Вашингтон и Монреал и това беше всичко. Мечтаех да отида в Париж, Лондон, Токио. Исках да посетя Южна Америка, Африка. Винаги съм смятала, че някой ден ще го направя.

Но моят свят се смалява все повече и повече. Няма училище. Няма езеро. Няма град. Няма спалня. А сега дори ме лишиха от гледката през прозорците.

Имах чувството, че и аз все повече се смалявам и изчезвам заедно със света около мен, ставам все по-малка и по-твърда. Превръщам се в скала и в някои отношения това е добре, защото скалите са вечни.

Но ако само по този начин ще живея вечно, не го искам.

5 ноември

Бях в кухнята и миех нощното гърне на мама, когато водата спря.

Развинтих крановете в тоалетната, но нищо не потече. Качих се горе и проверих тези в банята. Нищо.

Изчаках Мат да си дойде и му казах. В първия миг той ми се ядоса.

- Трябваше веднага да ми кажеш! - изкрещя. - Ако тръбите са замръзнали, може би щях да успея да направя нещо.

Но аз знаех, че не е заради замръзналите тръби. А защото кладенецът е пресъхнал. Не е валяло дъжд от юли. Колкото и да пестяхме водата, тя все някой ден щеше да свърши.

Двамата отидохме до кладенеца, за да проверим. Разбира се, бях права.

Когато се върнахме, Джони седеше с мама в слънчевата стая. Присъединихме се към тях.

- Колко дълго може да оцелеем без вода? - попита той.

- Положението не е чак толкова страшно - успокои го Мат. - Все още имаме запаси с бутилирана вода и сода за пиене. Предполагам, че повече няма да се пере. А Миранда ще споделя гърнето с мама.

Ухили се, сякаш беше някаква страхотна шега.

- Нямаме чак толкова много бутилирана вода - възрази Джони. - А ако никога повече не завали?

- Не след дълго ще завали сняг - напомни му Мат. Но междувременно можем да отрежем ледени късове от езерото Милър. Ще ги разтопим и ще се надяваме нещата да се подобрят.

- Няма ли откъде другаде да се снабдим с лед? - попитах. - Какво ще кажеш за приятелчетата си на черния пазар?

- Те не са ми приятелчета, а и нямат вода или лед -отвърна Мат. - Или ако имат, не ги продават. Ако се сетиш за някое място, което е по-близо от езерото, нямам нищо против да ме заведеш. Но това беше най-доброто, което можах да измисля.