Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

Има и нещо хубаво от това, че майка ми си изкълчи глезена. Тя напълно забрави, че трябва да уча. Не мисля, че караше и Джони да го прави.

Колко странен беше животът ни! Чудех се какво ли ще стане, когато нещата отново се върнат към нормалния си ритъм, ако изобщо някога се случи. Храна, ежедневни душове, слънце и училище. Срещи с гаджета.

Добре де! Никога досега не съм ходила на срещи. Но щом ще мечтая, по-добре да е както трябва!

23 септември

Питър успя да намине. Провери глезена на мама и констатира, че определено се подобрява, но каза, че все още не бивало да го натоварва.

Оставихме ги за малко сами. Той сигурно й разказваше за болести, инциденти и всякакви ужасии.

Полагаше му се да остане насаме с мама. Забелязах колко остарял изглежда. Би трябвало да го забележа миналата седмица, но тогава бях толкова полудяла от тревога, че направо не виждах нищо. Не само беше по-слаб. В очите му се бе загнездила тъга. Имаше безкрайно уморен вид.

Споменах го пред Мат, когато останахме сами.

- Ами... той през цялото време си има работа с най-различни болести - изтъкна брат ми. - Вероятно повечето от пациентите му умират. А той е сам. Разведен е, има две дъщери, но и двете са мъртви.

- Не знаех - отроних.

- Мама ми каза.

Предполагам, че заради това Питър се тревожеше толкова много за нас - ние бяхме единственото му семейство.

Как ли ще се почувствам, когато хората, които обичам, започнат да измират?

26 септември

Днес с Мат отидохме до библиотеката. Сега работи само в понеделник. Не са сигурни още колко време ще могат да я отварят.

Когато си тръгвахме, видях Мишел Шмид. Значи, в крайна сметка не беше изчезнала.

Запитах се каква част от това, което чувах, е истина и каква - измислица. Може би в света всичко си беше наред, а ние просто не го знаехме.

Как ли щяха да ни се смеят, ако се окажеше истина?

29 септември

Наистина е странно колко много се радвам на нещата напоследък. Мисля, че с всички ни е така. Толкова бяхме свикнали да се тревожим непрекъснато, че не го забелязвахме.

Всъщност животът ни си беше доста уютен. Печката с дърва гореше през целия ден заради мама, така че вкъщи винаги имаше едно топло място. Прекарвахме дните си заети с работа. Братята ми продължават да носят дърва („По-добре да са в повече, отколкото да не стигнат“ беше девизът на Мат и не можех да споря с него). Аз върша домашната работа (най-гадното е прането на дрехите, защото трябва да стане с възможно най-малко вода, изцяло на ръка, истински отврат!) и всеки следобед посещавам госпожа Несбит. Отивам след обяда, за да не се опитва тя да ме нахрани (макар че винаги ми предлага храна, но аз винаги отказвам) и оставам при нея около час и нещо. През повечето време дори не говорим, просто седим край масата и се взираме заедно през прозореца на кухнята. Майка ми каза, че двете с госпожа Несбит правели същото, така че да не се тревожа.

Сега мама ми се доверява да ходя в килера и свикнах да избирам продуктите. Тази или онази консерва. Сега там имаше по-малко храна от злополучното ми пиршество с шоколадовия чипс, но след като не ядяхме много, щеше да ни стигне още за известно време.

Откакто видях Мишел Шмид и разбрах, че никога не е изчезвала, както си мислеха децата от училище, имах усещането, че нещата наистина са по-добри, отколкото сме смятали досега. Ами ако се заблуждавах? По-добре да се заблуждавам, че всичко е наред, отколкото да си мисля, че сме обречени. Поне така мога да се усмихна.

След вечеря, когато всички се чувствахме добре, защото не бяхме много гладни, придобихме навика да играем покер. Аз харесвам най-много карибския покер или стъд покер, онзи със седемте карти. Братята ми харесват тексаския, а мама предпочита покера, когато се теглят по пет карти. Решаваше този, на когото се падаше да раздава.

Мат отиде на тавана и изрови кутия с чипове за покер. Джони е най-добрият покерджия от нас и вече му дължа 328 000 долара и машина за хвърляне на бейзболни топки (ние си падаме по високите залози).

Мисля, че дори Питър не е чак толкова черноглед. Той дойде тази вечер, обяви, че мама вече може да ходи спокойно наоколо, ако внимава, не се преуморява и не се качва по стъпалата, и дори не спомена за нито една нова болест, която да мори хората на поразия. Ние го убедихме да остане за вечеря и прибавих още една консерва с риба тон. За пръв път докторът не бе донесъл нищо и предположих, че или са му свършили хранителните запаси, или вече официално е част от семейството. Надявам се да е последното, защото му дължа 33 000 долара само от едно раздаване на покер от варианта „Омаха Хай“.