Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

- Говори само за себе си, моля - поправих я и двете се разсмяхме. - Не мога да повярвам, че луната се килна тъй яко само защото искам да отида с Дан на абитуриентския бал - заговорих убедено. - Какъв е смисълът Господ да ни е направил хора, ако не иска да постъпваме като хора?

- За да види дали можем да се издигнем над човешката си природа - тутакси ми обясни Меган. - Ева е накарала Адам да изяде ябълката и с това бил сложен краят на щастието им в Райската градина.

-Ето че в края на краищата всичко се свежда все до храната - изкоментирах компетентно и отново прихнахме.

Не мога да опиша колко е прекрасно да се смееш с Меган. Зная, че тя е откачена, за да желае смъртта. Когато толкова много хора измират ежедневно, трябва просто да се наредиш на опашката и да си изчакаш реда. А приличаше на говорещ скелет. Но все още си оставаше моя приятелка. За пръв път, откакто това се случи, имах чувството, че съм успяла да си върна нещо обратно.

- Май ще трябва да се връщам у дома - казах. - Нямам къде да отида.

Меган кимна.

-Миранда... - изрече тя и замълча, както често правеха хората напоследък и което вече бях свикнала да очаквам. - Миранда, не зная дали пак ще се видим...

- Разбира се, че ще се видим - уверих я. - Или двете с майка ти смятате да заминете?

- Мисля, че тя ще замине, след като аз умра - рече тя. - Но дотогава оставаме тук.

- Тогава съм сигурна, че пак ще се видим - опитах се да я ободря поне малко.

Меган обаче само поклати глава.

- Не идвай пак - помоли ме. - Трябва да докажа на Бог, че наистина се разкайвам. Обаче не мога да го постигна, ако ти ме подтикваш да си мисля за Том Дженкинс и за храната, и за това, колко са ужасни нещата сега. Не искам да се сърдя на Бог, но като те видя, у мен се надига гняв, макар и не много. Заради това повече не мога да се виждам с теб. Трябва да пожертвам приятелството ни, понеже не ми е останало друго, което мога да принеса в жертва и така да докажа на Господ колко много го обичам.

- Мразя този твой Господ - изрекох решително.

- Тогава си намери свой Господ - убедено ми заяви тя. - Хайде, Миранда, моля те! И ако някога се чуеш със Сами, предай й, че съм се молила всеки ден за душата й, така както се моля и за твоята.

- Ще го направя - обещах й. - Сбогом, Меган!

И тогава се случи най-лошото. През цялото време, докато бях там, тя лежеше в леглото, подпряна на възглавниците. Но сега, като се наканих да си тръгвам, се опита да стане и видях, че едва събра сили да се понадигне. Трябваше отново да се опре на възглавниците, докато се прегръщахме и целувахме, след което рухна в леглото.

- Добре съм - увери ме тя. - Хайде, Миранда, върви си. Обичам те!

- И аз те обичам - изрекох сподавено и побягнах от нея, от къщата й, без дори да се сбогувам с майка й.

Метнах се на велосипеда си и подкарах направо към дома. Толкова бързо въртях педалите, че вероятно изгорих калориите, които трябваше да пестя и да изхабя за цели три дни.

Оставих колелото в гаража и изтичах в къщата. Мама седеше в кухнята и плачеше.

- Мамо! - извиках и се хвърлих в прегръдките й.

Тя ме прегърна тъй силно, че едва си поемах дъх.

- О, Миранда! - разплака се още по-силно. - Толкова съжалявам! Толкова съжалявам...

- И аз съжалявам - признах й и наистина беше така.

Не за нещо, което бях казала преди това. Съжалявах, задето я измъчих, за това, че не можех да сторя нищо, за да й спестя тревогите.

Много я обичам. Тя беше добра в един свят, в който доброто беше оскъдно. Понякога забравях това или негодувах срещу него. Но тя е добра и ме обича и мислеше единствено как да защити Мат, Джони и мен.

Ако Господ търси жертвоготовни хора, трябва само да погледне мама.

18 август

Рожденият ден на Джони.

Мат реши да не сече дърва днес следобед и играхме бейзбол, с всичките завои и обръщания, ловене и хвърляне на топката, защитаване на базите и удряне в целта.

Мама удари топката така силно, че на Мат му бяха необходими цели пет минути, за да намери къде я бе запратила.

После отидохме на вечеря при госпожа Несбит. Трябва да призная, че това беше много приятна промяна в ежедневието ни, да седнем да се храним в нечия друга кухня.

Домакинята ни беше приготвила страхотна трапеза. Започнахме с плодова салата, а после продължихме с юфка с риба тон и грах. За десерт госпожа Несбит ни поднесе сладкиши от овесена каша със стафиди, които Джони винаги бе обичал. Бих могла да се закълна, че мама беше загрижена, задето толкова много от хубавата овесена каша бе отишла само за сладкиши, но все пак изяде два. Ние, останалите, плюскахме като прасета -зная го, защото излапах поне четири парчета. Вероятно лакомията ми гарантираше билет за първа класа към ада.