Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

После подкарах колелото към града, докато влажният и прашен въздух пълнеше дробовете ми. Когато стигнах, отидох направо в кабинета на Питър, но на вратата имаше табела, на която пишеше, че е затворено и докторът може да бъде намерен в болницата.

Не се изненадах, че е затворил кабинета си, но това бе едно от онези неща, които ме караха да осъзная колко различен е станал светът. Последните два дни бяха толкова страхотни, че бях забравила каква е действителността. Дори и сивото, с което смятах, че никога няма да свикна, сега беше част от живота.

Нещата са различни, когато знаеш кога ще е следващото ти ядене.

Отидох в болницата, която беше необичайно оживена. Във фоайето ме спряха и ме попитаха кого търся. Казах, че съм дошла при Питър по личен въпрос.

Тук все още имаше ток и беше странно да видя цялата сграда осветена. Все едно се намирах в някакво вълшебно царство или в тематичен парк в „Дисни“. „Болниленд“! Това ме накара да си спомня за съня с увеселителния парк, който имах преди време.

Разбира се, нещата в болницата бяха различни. Магазинът за сувенири беше затворен, както и кафенето. Предполагам, че това е болница без допълнителни развлечения, но при все това ми се струваше, че съм попаднала във вълшебно царство.

Мъжът от охраната (забелязах, че е въоръжен) се обади по пейджъра на Питър и след като почаках, ми каза да се кача на третия етаж в източното крило.

- Асансьорите са само за болните, възрастните и инвалидите - предупреди ме пазачът.

Разбрах намека му и поех по стълбите.

Питър изглеждаше уморен, но иначе беше наред. Казах му, че татко и Лиза са у дома, че Джони също ce е прибрал благополучно, че утре вечер ще имаме празненство и мама го кани да дойде.

Ако се е почувствал странно от поканата, Питър не го показа с нищо. Усмихна се почти толкова широко като госпожа Несбит и каза, че за него ще е удоволствие да дойде.

- Не съм излизал от тук вече почти седмица - довери ми той. - Мисля, че ми се полага поне една свободна вечер.

Още едно необичайно нещо. Доскоро направо се ужасявах от посещенията на Питър. Докторът винаги ни носеше нещо, дори и да е само консерва със спанак. Но сякаш не можеше да говори за нищо друго, освен за болести и смърт.

Но той изглеждаше толкова щастлив от поканата, че и на мен ми стана хубаво, че утре ще дойде на истинска вечеря у дома, нищо, че щеше да бъде с жената, която му беше нещо като гадже, децата й, бившия й съпруг, бременната му съпруга и разбира се, госпожа Несбит.

Докато слизах по стълбите, едва не се сблъсках с Дан. Толкова се изненадах да го видя, че ахнах. Той изглеждаше не по-малко шокиран.

- Какво правиш тук? - попитах го, преди той да има възможността да ми зададе същия въпрос.

- Майка ми е тук - обясни момчето. - Има западнонилска треска. Вече се оправя, но последните две седмици бяха много тежки.

Почувствах се виновна, че му бях толкова ядосана.

Дан улови ръката ми.

- Трябва да ти кажа нещо. Къде отиваш?

- Слизам долу - отвърнах. - Искам да кажа, връщам се у дома.

- Ще поговорим навън - кимна той и пусна ръката ми, което ме натъжи.

Не зная защо, но си представях, че пръстите му ще уловят моите и двамата ще тръгнем заедно, както някога. Ала вместо това, вървяхме като чужди хора, всеки зает със собствените си важни неща.

Отидохме към стойката за колела, където моят велосипед бе завързан с двойна верига.

- Миранда... - поде Дан и млъкна.

- Всичко е наред - успокоих го. - Просто ми кажи

- Скоро ще напусна града - рече той. - Вероятно следващия понеделник. Щях да тръгна по-рано, но исках да съм сигурен, че мама е добре.

Замислих се за Сами, татко и Лиза и се запитах колко още хора ще напуснат живота ми.

- Знаеш ли къде ще отидеш? - попитах.

Момчето поклати глава.

- Отначало смятахме да заминем всички. Мама, татко и аз. За Калифорния, защото там живее сестра ми. Само че видяхме името й в списъците. Така разбрахме, че е умряла. Никой не ни уведоми. Просто виждаш името и това е всичко. Баща ми го прие добре. Не откачи или нещо подобно. Но мама изпадна в истерия и заяви, че не го вярва. Затова аз казах, че ако намеря начин да замина, бих го направил.

Исках да му кажа колко съжалявам. Исках да го целуна, да го прегърна и утеша. Вместо това само стоях неподвижно и слушах.

- Татко каза, че това е грешка и трябва да продължим да живеем, а мама не е на себе си, така че няма значение - продължи той. - Не знаеш какво е. И се радвам, че не го знаеш, Миранда. Радвам се, че това още не те е докоснало. И се надявам никога да не страдаш. Сетне дойде лятото и не знаех какво да правя. Затова плувах. Мислех си, че навярно се влюбвам в теб, но не беше честно нито към теб, нито към мен. Защото накрая татко реши аз да замина. Идеята беше негова и той я сподели първо с мен, преди да съобщи на мама, защото знаеше, че тя пак ще изпадне в истерия. Той замени колата си за мотор и ме научи да го карам. Не исках да заминавам. Да напускам родителите си и теб. Но татко настоя и щях да съм заминал преди седмици, ако мама не се бе разболяла. Двамата се безпокояхме, че ако замина, докато е болна, никога няма да оздравее. Но сега се възстановява и трябва да тръгна, докато все още е топло. Баща ми твърди, че първите студове ще започнат след две седмици.