Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

Меган отвори вратата на стаята си. Май се зарадва да ме види. Огледах я внимателно. Беше отслабнала, но не чак толкова, колкото се опасявах.

Повече ме изплаши сияещото й лице. Определено излъчваше вътрешна радост, което през тези дни беше абсолютно лишено от смисъл.

- Как си? - попита ме тя и ми се стори искрено заинтересувана от нещата, които й разказвах.

Споделих й почти всичко: за ежедневните ни срещи с Дан, за заминаването на Джони на бейзболен лагер, за решението на Мат да отсече едно от нашите дървета. Е, не й споменах за хранителните ни запаси, защото не беше прието да се говори за това.

След като свърших с новостите около мен, я попитах как е тя. Лицето й грейна още по-ярко. Направо бе станала радиоактивна.

- О, Миранда - поде приятелката ми, - ако знаеш само колко съм щастлива!

- Радвам се, че си щастлива - измърморих любезно, макар че - честно казано - се опасявах, че съвсем е откачила.

А колкото и да бяха зле нещата напоследък, не се радвах, когато хората откачат.

- И ти можеш да си щастлива, ако се уповаваш на Бога - увери ме Меган. - Признай греховете си, прогони Сатаната и отвори сърцето си за Господ.

- Още ли ходиш често в църквата? - запитах я.

Нали бе изслушала целия ми брътвеж за Дан, така че на свой ред бях длъжна да изслушам нейните дрънканици за преподобния пастор Маршал.

- Всеки ден съм там - отвърна Меган. - Мама знае, че всяка сутрин първата ми работа е да отида в църквата, но все ми се сърди, ако не се върна следобед. А пък не искам да я ядосвам, защото желая да я видя в рая. Затова понякога нощем, когато тя спи, се измъквам тихо и се връщам в църквата. Няма значение кога ще отида, защото преподобният винаги е там. Той се моли денонощно за нас, грешниците.

Кой знае защо, дълбоко се усъмних, че се моли и за мен. Или ако действително го правеше, не бях уверена, че го искам. Но поне с тези посещения в църквата Меган все пак излизаше от къщи.

Обаче оставаха въпроси, които трябваше да бъдат изяснени.

- Значи, все още се храниш, така ли? - попитах.

- Да, Миранда - каза Меган и ми се усмихна тъй мило и състрадателно, сякаш бях дете идиотче. - Ще бъде самоубийство, ако престана да ям. Бог не желае да се самоубиваме.

- Радвам се да го чуя - веднага се съгласих.

Тя ме изгледа с такова съжаление, че отвърнах лице.

- Нали знаеш каква бях след смъртта на Беки? -додаде.

Странно нещо. Бяхме толкова близки - Беки, Меган, Сами и аз - но след като Беки умря, почти не говорехме за нея. И пътищата ни започнаха да се разделят. Сякаш приятелката ни и дори болестта й бяха лепилото, което ни държеше заедно.

- И какво за нея? - попитах.

Чудех се само дали и Меган я сънуваше като мен, напоследък по три-четири пъти седмично.

- Бях толкова бясна - рече тя. - Бясна на Бог. Как може да позволи някой като Беки да умре? При толкова много ужасни грешници на този свят защо точно Беки трябваше да си отиде? Наистина намразих Бог. Мразех всички и всичко, дори Бог.

Опитах се да си спомня каква беше тогава Меган. Беше изминало малко време оттогава, така че не би трябвало да ми е трудно. Но целият онзи период беше толкова ужасяващ. Беки боледува дълго, а после изглеждаше, че лечението има ефект, ала точно тогава тя изведнъж умря.

- Тогава мама много се изплаши за мен - призна Меган. - Тъкмо по това време преподобният Маршал бе пристигнал в града и тя ме заведе в църквата, за да се срещна с него. Но аз се разкрещях в лицето му. „Как можа Господ да причини това на Беки? Как би могъл да стори това и с мен?“ Очаквах преподобният да ми каже да си отида у дома, да ме увери, че ще разбера всичко, когато порасна, но той не го направи. Само ми обясни, че никога няма да прозрем докрай божията воля. Трябва само да се уповаваме на Бога, да вярваме и да следваме правилата, които ни е завещал, без да се опитваме да го разбираме. Господ е Пастир мой. 1И след като преподобният Маршал ме накара да cxвана това, целият ми гняв и съмненията ми моментално изпариха. Господ има своите основания, за да ни изпраща страдания. Може би ще ги разберем по-добре чак когато се озовем в рая, но дотогава можем само да се молим за неговото опрощение и да се покорявам на волята му.

- Но не може божията воля да е да умреш от глад - възразих.

- Защо не? - попита ме Меган вместо отговор. Неговата воля е била Беки да умре. Смъртта може да бъде благословия, Миранда. Помисли си само колко страдания са били спестени на Беки.

- Но ти не може да се молиш да умреш - вметнах.

- Аз се моля да приема божията воля без всякакви съмнения - поправи ме тя. - Моля се да бъда достойна за неговата любов, за вечен живот на небето. Моля се и за теб, Миранда, и за майка ти, и за баща ти, и дори за другото семейство на баща ти. Моля се, както преподобният Маршал ни е учил, че трябва да се молим, за душите на всички окаяни грешници, за да прозрат светлината и да им бъдат спестени вечните огньове на ада.