Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

Един от полицаите ни обясни правилата. Позволяваше се само по една торба на домакинство. Всичките торби били еднакви. Ако някой създава неприятности, няма да получи торба с храна. Всичко било безплатно, но било редно да се благодари за помощта.

Дори когато заваля, настроението ни не се развали. Беше ситен летен дъжд и понеже беше много влажно, се надявахме той да изчисти облаците и времето отново да се оправи.

С Дан се държахме за ръцете, смеехме се и се радвахме да сме заедно. Придвижихме се малко напред и радостно се развикахме, когато госпожа Несбит най-после влезе в училищната сграда. Още веднъж извикахме победоносно, когато тя излезе оттам с торба в ръка.

Най-после дойде и нашият ред. Вътре в сградата имаше още полицаи, очевидно за да охраняват торбите. Беше страшно да ги видиш с истинско оръжие.

Но всички се държаха много добре. Като ти дойде редът, трябва да покажеш документ за самоличност, откъдето да запишат адреса ти. За щастие, както Дан така и аз носехме картите си от библиотеката. На всеки от нас връчиха по една найлонова торба и ни казаха веднага да си тръгваме, което и направихме. Като излязохме отвън, видяхме как полицаите обясняваха на хората да не се редят повече на опашката, понеже продуктите свършили.

Открихме госпожа Несбит да ни чака край игрището.

- Това е ориз - каза тя. - Но раздаваха и боб, всякакви други хранителни продукти.

Толкова бях развълнувана, че целунах Дан пред съседката ми. Тя въобще не изглеждаше шокирана. Момчето ме прегърна и се сбогува с мен.

- Мама ще бъде много щастлива - рече, което само с няколко думи обобщаваше всичко.

- Може би ще раздават още помощи - предположих. - Може би това е само началото на по-добрит времена.

- Да се надяваме - кимна той.

Целуна ме веднъж, преди да се обърне и да поеме към къщи.

Взех торбата на госпожа Несбит и се запътихме към бензиностанцията. Нямах търпение да зърна радостното лице на мама, когато види, че нося храна.

До бензиностанцията имаше към осемстотин метра, но дъждът се усили и в далечината отекнаха гръмотевици. Казах на съседката, че ми иска да имам един чадър за нея, но тя само се засмя.

- Няма да се разтопя - увери ме.

Като стигнахме до бензиностанцията, не успяхме да намерим колата на майка ми, което означаваше, че вече се е прехвърлила на втората опашка, което изискваше да изминем пеша още пет пресечки. Когато най-после се добрахме до мама, с госпожа Несбит вече бяхме мокри до кости, но не това беше най-важното, а че се бяхме сдобили с ориз, боб, мляко на прах, сол, супи на прах, сушени зеленчуци, корнфлейкс и лимоново желе.

Когато пристигнахме пред бензиностанцията, мама вече бе напреднала толкова на опашката, че пред нея оставаха само десет коли. Тъй като и бездруго бях толкова измокрена, й предложих да отида да платя бензина, което и направих. Смешно ми стана, като влязох в магазина към бензиностанцията, с напълно изпразнени рафтове и с предупреждаващи табели със стряскащия надпис: КАСИЕРЪТ Е ВЪОРЪЖЕН И ОБУЧЕН ДА СТРЕЛЯ.

Докато плащах бензина на касата, предположих, че госпожа Несбит е разказала на мама, че на училищното игрище раздават храна, и че й е описала дългата опашка за получаването на продуктите. Зная само, че майка ми беше в много добро настроение, преди да я оставя при колата, а като се върнах, се бе умълчала.

Нe зная дали според нея шест галона бяха достатъчно за един ден, или беше решила да отведе измокрената от дъжда съседка до дома й, но потеглихме веднага и оставихме госпожа Несбит. Усилията на мама да подържа разговора в колата престанаха веднага след като комшийката слезе пред къщата си.

-Какво има? - попитах я, когато най-после останахме сами. - Какво съм направила този път?

-Ще го обсъдим, като се приберем вътре - процеди тя.

Толкова здраво стискаше зъби, че можеше да я помислиш за вентролог.

Отидохме в кухнята и аз хвърлих на масата раницата с книгите и торбата с продуктите.

- Очаквах да се зарадваш - заговорих. - Взех цялата тази храна. Какво съм сгрешила?

- Понякога просто не те разбирам - започна тя, сякаш бях някакво мистериозно създание. - Видяла си хората, подредени на опашката, и какво си направила?

- Ами наредих се и аз - смотолевих. - Не се ли очаква това от мен?

- Оставила си госпожа Несбит и си хукнала да търсиш Дан - изтъкна мама. - Изглежда, си забравила тази част.

- Точно така беше - признах си. - Изтичах да настигна Дан и после заедно се наредихме на опашката.

- А какво щеше да стане, ако в това време храната беше свършила? - попита мама. - Тогава какво щяхме да правим?