Хю Хауи - Тел

— Добре ли си? — попита го Нелсън. — Някъде да не е твърде стегнато?

Холстън огледа въздушния шлюз. Искаше му се да отвърне, че животът му е твърде стегнат. Че не се чувства добре в кожата си. Че стените са твърде близо.

Просто поклати глава.

— Готов съм — прошепна той.

Беше истина. Странно, но Холстън наистина беше напълно готов.

Внезапно той си спомни колко готова беше и жена му.

— Искам да изляза. Искам да изляза. Искам да изляза . Холстън влетя в кафетерията със спринт. Радиото му все още пращеше и заместник Марнс крещеше нещо за Алисън. Холстън дори не си беше направил труда да му отговори, а просто се бе затичал към мястото нагоре по стълбите.

— Какво става? — попита той.

Проправи си път през тълпата край вратата и намери съпругата си да се гърчи на пода на кафетерията, а Конър и още двама от служителите по храните я държаха.

— Пуснете я! — извика.

Той дръпна ръцете им от краката на Алисън и за малко тя Щеше да го изрита по брадата за награда.

— Успокой се — каза й той и я хвана за китките, които тя извиваше встрани в опит да се измъкне от отчаяната хватка на мъжете. — Скъпа, какво става, по дяволите?

— Тя тичаше към въздушния шлюз — обясни Конър, задъхан от усилието да я задържи.

Пърси хвана ритащите й крака и Холстън не го спря. Сега разбираше защо са нужни трима мъже. Наведе се над Алисън, така че да е сигурен, че тя ще го види. Обезумелите й очи надничаха иззад завесата на разчорлената й коса.

— Алисън, скъпа, трябва да се успокоиш.

— Искам да изляза. Искам да изляза. — Гласът й утихна, но думите й продължиха да отекват.

— Не казвай това — замоли я Холстън.

По тялото му преминаха тръпки.

— Скъпа, не казвай това! — Той обхвана лицето й в ръцете си.

Но в проблясъка на един миг някаква част от него бе разбрала какво означава това. Знаеше, че е твърде късно. Останалите бяха чули. Всички бяха чули. Съпругата му сама беше подписала смъртната си присъда.

Помещението се завъртя около Холстън, докато той молеше Алисън да замълчи. Сякаш беше пристигнал на мястото на ужасна злополука — някакъв нещастен случай в работилницата, — само за да открие, че е пострадал човекът, когото обича. Беше дошъл навреме, за да го види жив, но на мига беше разбрал, че нараняването е фатално.

Холстън усети как по бузите му се стичат сълзи, докато се опитваше да махне косата от лицето й. Очите й най-сетне срещнаха неговите, спряха да се въртят трескаво и по погледа й пролича, че го е разпознала. И за момент, само за един кратък миг, преди той да успее да се запита дали тя е била упоена или малтретирана по какъвто и да е начин, в тях се появи искра на спокойна яснота, проблясък на здрав разум и на хладна пресметливост. След това той изчезна и в очите й отново се появи лудост, докато тя молеше неспирно да я пуснат навън.

— Вдигнете я — нареди Холстън.

Очите му на съпруг се напълниха със сълзи, когато се намеси шерифът в него. Нямаше какво друго да стори, освен да я затвори, макар че му идеше да закрещи от безсилие.

— Носете я нататък — каза той на Конър, който я беше хванал с две ръце под мишниците.

След което кимна към кабинета си и към килията за задържане след него. Точно зад нея, в дъното на залата, тържествено и заплашително, в мълчаливо очакване, се възправяше боядисаната в яркожълто голяма врата на въздушния шлюз.

Щом я отведоха в килията за задържане, Алисън веднага се успокои. Тя седна на пейката, без да буйства и да бърбори, сякаш просто беше поспряла, за да си почине и да се наслади на гледката. Сега беше ред на Холстън да се тормози. Той крачеше напред-назад от другата страна на решетките и задавено поставяше въпроси, на които не получаваше отговор, докато Марнс и кметът се занимаваха с процедурната работа. Държаха се с Холстън и жена му така, сякаш и двамата бяха пациенти. И макар че мислите на Холстън се връщаха неспирно отново и отново към ужаса на изминалия половин час, в дъното на съзнанието си, там, където беше шериф и винаги бе нащрек за нарастващото напрежение в силоза, той смътно си даваше сметка за шока и слуховете, които трептяха зад железобетона на стените. Огромното напрежение, насъбрано в това място, сега съскаше в шепотите, носещи се през цепнатините.

— Скъпа, трябва да говориш с мен — умоляваше я той.

Спря да крачи напред-назад и се вкопчи в решетките.

Алисън продължаваше да стои с гръб към него. Тя гледаше втренчено екрана на стената, кафявите хълмове, сивото небе и тъмните облаци. От време на време вдигаше ръка, за да махне косата от лицето си, но иначе не помръдваше, нито говореше. Само когато Холстън се приготви да заключи, малко след като с мъка я бяха вкарали в килията и бяха затворили вратата, единственото, което тя каза, бе „не го прави “ и това бе достатъчно той да извади ключа.