Хю Хауи: Тел

— Та, значи казваш… — Той потри брадичката си и обмисли внимателно думите си. — Казваш, че някой е изтрил цялата ни история, за да ни попречи да я повторим?

— Или заради нещо по-лошо. — Тя се пресегна и хвана ръката му между дланите си, а сериозното изражение на лицето й стана по-строго. — А ако причината за бунтовете е била точно там, в харддисковете? Ако някаква част от познатата ни история или пък знанието за онова, което е накарало хората да се преместят тук много, много отдавна — ако тази информация е водела до натрупването на някакво напрежение, което е карало хората да си губят разсъдъка или да не ги свърта на едно място, или просто да искат да излязат навън?

Холстън поклати глава.

— Не искам да мислиш така — предупреди я той.

— Не казвам, че са били прави да откачат — увери го тя и тонът й отново стана предпазлив, — но това е моята теория, основана на онова, което успях да събера досега.

Холстън хвърли недоверчив поглед на монитора.

— Може би не трябва да правиш това — рече той. — Дори не съм сигурен как точно го правиш, но може би трябва да спреш.

— Скъпи, информацията е там. Ако сега не я възстановя, в даден момент някой друг ще го стори. Не можеш да върнеш духа обратно в бутилката.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече публикувах информация за това как съм възстановила изтрити и презаписани файлове. Останалата част от информационния отдел вече я разпространява, за да помогне на хора, които, без да искат, са изтрили нещо, което им е трябвало.

— Въпреки това мисля, че трябва да спреш — настоя той. — Тази идея не е много добра. Не смятам, че от нея ще излезе нещо хубаво…

— Нищо хубаво няма да излезе от истината? Винаги е добре да знаеш истината. А е за предпочитане да я открием ние, а не някой друг, не е ли така?

Холстън погледна папките си. Бяха минали пет години, откакто за последен път бяха изпращали някой да чисти. С всеки изминал ден гледката от външния свят ставаше все по-мъглива и като шериф той усещаше натиска, че е време да се намери някой. Той нарастваше като пара, натрупваща се в силоза и готова да изстреля нещо навън. Хората ставаха нервни, когато моментът наближеше. Беше като някое от онези пророчества, които се изпълняват от само себе си, когато накрая някой не издържаше и той правеше или казваше нещо, за което да съжалява, и след това се оказваше в килията, за да наблюдава своя последен размазан залез.

Холстън запреглежда досиетата около себе си с надеждата, че ще намери нещо в тях. Беше готов утре да осъди някого на смърт, стига това да означаваше, че ще се изпусне тази пара. Жена му ръчкаше с игла нещо голямо, наподобяващо прекалено надут балон, и Холстън искаше да изпусне този въздух, преди тя да го е спукала.

Холстън седеше на единствената стоманена пейка във въздушния шлюз. Мозъкът му беше вцепенен от безсънието и от ясното осъзнаване на онова, което му предстоеше. Нелсън, началникът на лабораторията по почистването, беше коленичил пред него и оправяше крачола на белия му предпазен костюм.

— Малко си поиграхме с уплътненията на шевовете и добавихме втора подплата от пяна — обясняваше му Нелсън. — Тя би трябвало да ти осигури повече време, отколкото някой е имал преди.

Това направи впечатление на Холстън и той си спомни как наблюдаваше приготовленията на жена си за нейното почистване. Обикновено най-горният етаж на силоза с огромните му екрани, показващи външния свят, беше празен за почистванията. Хората вътре не можеха да понесат да гледат онова, което бяха извършили — или може би искаха да се качат и да се наслаждават на хубавата гледка, без да виждат какво е коствало, за да я получат. Но Холстън беше гледал, никога не се беше колебал дали да го направи. Не можеше да види лицето на Алисън през сребърната маска на шлема й, нито можеше да види слабите й ръце през грамадния костюм, докато тя търкаше ли, търкаше с телта, но разпознаваше походката и движенията й. Беше я проследил как си свърши работата старателно, без да бърза, и сетне отстъпи назад, погледна камерата за последен път, помаха му, след което се обърна и тръгна. Както и останалите преди нея, тя се бе отправила с тежки стъпки към един близък хълм и беше започнала да го изкачва бавно към порутените кули на древния разпадащ се град, който едва се виждаше на хоризонта. През цялото време Холстън не беше помръднал. Той не помръдна дори когато тя падна по склона на хълма, вкопчи се в шлема си и взе да се гърчи, докато токсините разяждаха напръсканата с пяна подплата, после самия костюм и накрая жена му.