Хю Хауи - Тел

— Тук винаги е малко по-ясна — отбеляза Джанс. — Имам предвид гледката.

Холстън продължаваше да мълчи. Той наблюдаваше как къдравият край на един облак се откъсва и поема в нова посока — черно и сиво, които се въртяха заедно.

— Ще можеш да си избереш вечерята — продължи кметът.

— Традицията е…

— Не е нужно да ми описваш процедурата — прекъсна я Холстън. — Минаха само три години, откакто сервирах последната храна на Алисън точно тук.

Той по навик посегна да завърти медния си пръстен на ръката, забравил, че го е оставил върху шкафчето си преди часове.

— Не мога да повярвам, че е било толкова отдавна — прошепна Джанс сякаш на себе си.

Холстън се обърна и я видя да наблюдава с присвити очи облаците върху стената.

— Липсва ли ти? — жлъчно попита Холстън. — Или просто те дразни това, че беше нужно толкова много време, за да се замъгли гледката?

Очите на кмета за момент проблеснаха към него, после тя ги сведе към пода.

— Знаеш, че не искам това, каквато и да е гледката. Но правилата са си правила…

— Не те обвинявам — рече Холстън, опитвайки се да усмири гнева си. — Познавам правилата по-добре от повечето. — Ръката му понечи да докосне значката, която беше оставил, както преди това пръстена. — По дяволите! Налагах тези правила през по-голямата част от живота си, дори след като осъзнах, че са глупави.

— Е — прочисти гърлото си Джанс, — няма да те питам защо си избрал това. Просто ще приема, че тук се чувстваш нещастен.

Холстън срещна погледа й и видя влагата в очите й, преди тя да примигне и да успее да я скрие. Джанс изглеждаше по-слаба от обикновено и широкият гащеризон й придаваше комичен вид. Бръчките по шията й и около очите бяха по-дълбоки, отколкото ги помнеше. По-тъмни. Той реши, че дрезгавината в гласа й е от искрено съжаление, а не се дължи просто на възрастта или дажбата й тютюн.

Внезапно Холстън се видя през нейните очи — един съсипан мъж, седнал на разнебитената пейка, с кожа, сивееща от бледите отблясъци на мъртвия свят зад гърба му. Гледката го замая. Зави му се свят и той трескаво затърси нещо, за което да се хване — нещо, което има смисъл. Опасният обрат в живота му му изглеждаше като сън. Нищо от случилото се през последните три години не му се струваше истинско. Вече нищо не изглеждаше истинско.

Той се обърна отново към жълтеникавокафявите хълмове. Стори му се, че с крайчеца на окото си зърна как още един пиксел умря и стана яркобял. Беше се отворил още един малък прозорец, беше се появила още една незамъглена гледка към илюзия, в която беше започнал да се съмнява.

„Утре ще бъде денят на моето съмнение, дори и да умра там“ — раздразнено си каза Холстън.

— Твърде дълго съм кмет — промълви Джанс.

Холстън я погледна и видя, че сбръчканите й ръце стискаха прътовете на студената стоманена решетка.

— Знаеш ли, нашите архиви не стигат до самото начало. Те се простират само до бунта преди век и половина, но оттогава няма друг кмет, който да е изпратил толкова много хора да чистят, колкото съм изпратила аз.

— Съжалявам за затрудненията, които ти причинявам — сухо рече Холстън.

— Просто искам да кажа, че това не ми доставя удоволствие. Никакво удоволствие.

— Но ще си първата, която утре вечер ще наблюдава ясно залеза, нали?

Холстън прокара ръка по масивния екран.

Ядоса се от начина, по който прозвучаха думите му. Той не беше разгневен заради смъртта, живота или каквото там го очакваше, но все още негодуваше заради съдбата на Алисън. Продължаваше да смята, че фаталните събития в миналото можеха да бъдат избегнати, дълго след като се бяха случили.

— Утре всички ще си получите гледката — промълви той повече на себе си, отколкото на кмета.

— Това не е никак справедливо — възрази Джанс. — Законът си е закон. Ти го наруши. Знаел си, че го нарушаваш.

Холстън сведе поглед към краката си. Двамата позволиха на тишината да се настани помежду им. Накрая кметът Джанс беше тази, която я наруши.

— Все още не си заплашил, че няма да доведеш нещата докрай. Някои от останалите се опасяват, че може и да не извършиш почистването, защото не казваш, че няма да го направиш.

Холстън се засмя.

— Щяха ли да се почувстват по-добре, ако бях казал, че няма да почистя сензорите? — Той поклати глава при мисълта за тази безумна логика.

— Всички, които някога са седели тук, са казвали, че няма да го направят — обясни му Джанс. — Но въпреки това го правят. Свикнали сме да очакваме това…