Хю Хауи: Тел

— Не — отвърна Холстън.

Той кимна с глава по посока на килията и даде знак на заместника си да го последва.

Обърна се и столът зад бюрото изскърца, докато Марнс се надигаше да тръгне след него, а Холстън се отправи към килията. Ключът влезе в ключалката с лекота. Откъм добре направените и добре поддържани вътрешни части на вратата се чу остро изщракване. Последва го лекото скърцане на пантите, една решителна стъпка, затваряне, ново изщракване и мъчението свърши.

— Шефе?

Холстън му подаде ключа между решетките. Марнс го погледна колебливо, но дланта му се отвори и той го прие.

— Какво става, шефе?

— Извикай кмета — заръча Холстън и изпусна тежката въздишка, която беше сдържал три години. — Кажи й, че искам да изляза навън.

Гледката от килията не беше толкова размазана, колкото в кафетерията, и Холстън прекара последния си ден в силоза в чудене защо това е така. Възможно ли беше камерата от тази страна да е била защитена от токсичния вятър? Или всеки чистач, осъден на смърт, повече се беше старал да запази гледката, на която се бе наслаждавал през последния си ден? А може би допълнителното усилие, което беше вложил, беше като подарък за следващия чистач, който би прекарал своя последен ден в същата тази килия?

Холстън предпочиташе последното обяснение. То го караше да мисли с копнеж за жена си. Напомняше му защо доброволно беше тук, от грешната страна на решетките.

Когато мислите му се отнесоха към Алисън, той седна и се загледа в мъртвия свят, който някакви древни хора бяха оставили след себе си. Пейзажът около погребания им бункер не беше най-красивият, но не беше и най-грозният. В далечината хълмовете изпъкваха с красивия си кафеникав оттенък като кафе с подходящото количество свинско мляко в него. Небето над тях беше със същия еднообразен сив цвят от неговото детство, както и от това на баща му и дядо му. Единственото нещо от пейзажа, което се променяше, бяха облаците. Те бяха надвиснали над хълмовете, натежали и мрачни. Носеха се свободно като стадата със зверове от книжките с картинки.

Гледката на мъртвия свят изпълваше цялата стена на килията му, точно както и всички стени на най-горното ниво на силоза и всяка от тях показваше различна част от размазаната и все по-смътна пустош отвъд. Малкият отрязък, който Холстън притежаваше от тази гледка, се простираше от ъгъла на койката му до тавана, чак до другата стена и надолу до тоалетната. И въпреки лекото размазване (сякаш лещата беше зацапана със смазка) той изглеждаше като място, на което човек би искал да се разходи, като зейнала, приканваща дупка, която кой знае защо е разположена от тази страна на затворническата решетка.

Илюзията обаче беше убедителна само от разстояние. Когато се наведеше по-наблизо, Холстън можеше да види върху масивния дисплей шепа мъртви пиксели. Те бяха яркобели на фона на многобройните нюанси на кафявото и сивото. Тези пиксели блестяха с ожесточена интензивност (Алисън ги наричаше „заяли“ пиксели), сякаш всеки от тях беше квадратен прозорец към някакво по-светло място, като отвор с широчината на човешки косъм, който показваше някаква по-добра реалност. Сега, когато се загледа по-внимателно, установи, че те са десетки. Зачуди се дали някой в силоза знае как да ги поправи и дали разполагат с инструментите, необходими за такава деликатна работа. Дали бяха мъртви завинаги като Алисън? Дали накрая всички пиксели щяха да умрат? Холстън си представи деня, когато половината пиксели няма да работят, и после, поколения по-късно, когато останат само десетина сиви и кафяви пиксели. Тогава светът щеше да е преминал в ново състояние, при което хората в силоза щяха да си мислят, че външността е в пламъци, и да смятат единствените истински пиксели за повредени.

Или пък Холстън и останалите правеха именно това в момента?

Някой се прокашля зад гърба му. Той се обърна и видя кмет Джанс, която стоеше от другата страна на решетките, облечена в гащеризон и с ръце на корема си. Тя кимна към койката.

— Когато килията е празна през нощта и двамата със заместник Марнс не сте на работа, понякога и аз самата седя там и се наслаждавам на тази гледка.

Холстън се обърна и отново погледна калния, безжизнен пейзаж. Изглеждаше потискащ, само ако го сравниш с картините от детските книжки — единствените, които бяха оцелели след бунта. Повечето хора се съмняваха в цветовете на тези книжки, точно както се съмняваха и че някога са съществували пурпурни слонове и розови птици, но Холстън смяташе, че те са по-истински от пейзажа пред очите му. Той, както и други, усещаше нещо първично и дълбоко, когато погледнеше към тези захабени страници, изпъстрени със зелено и синьо. Въпреки това, сравнена със задушаващия силоз, тази капна, сива гледка отвън изглеждаше като някакво спасение точно онзи въздух на открито, който хората бяха родени да дишат.