Хю Хауи - Тел

— Възстановявам поредица от стари доклади — обясни тя. — Ако са верни, ще се окаже, че май онзи наш стар бунт се е случвал доста редовно. Горе-долу по веднъж при всяко поколение.

— Има много неща, които не знаем за старите времена — отбеляза Холстън, разтърка очи и си помисли за цялата бумащина, която все още го чака. — Може би не са имали система за почистване на сензорите, нали се сещаш? Обзалагам се, че тогава гледката горе е ставала все по-размазана и по-размазана, докато накрая хората не са полудявали, надигали са се на бунт или нещо подобно и са пращали в изгнание няколко души, за да оправят положението. Или кой знае, това може да е било нещо като естествен контрол на населението преди лотарията.

Алисън поклати глава.

— Не мисля така. Стигам до идеята… — Тя направи пауза и хвърли поглед към листовете, разхвърляни около Холстън.

При вида на всички тези регистрирани престъпления тя сякаш реши да обмисли внимателно онова, което се готви да изрече.

— Не се опитвам да съдя, нито да казвам кой е прав или крив. Просто предполагам, че сървърите не са били изтрити от бунтовниците по време на бунта. Поне не и по начина, за който винаги са ни обяснявали.

Това привлече вниманието на Холстън. Загадката на празните сървъри, на изгубеното минало на предшествениците им в силоза преследваше всички. Изтриването не беше нищо повече от мъглява легенда. Холстън затвори папката, по която работеше, и я остави настрани.

— Какво мислиш, че го е предизвикало? — попита той жена си. — Мислиш ли, че е било случайност? Пожар или прекъсване на захранването?

Изреждаше общоприетите теории.

Алисън се намръщи.

— Не — отвърна тя, след което сниши глас и се огледа неспокойно. — Мисля, че ние сме изтрили харддисковете. Искам да кажа — нашите предци, а не бунтовниците.

Тя се обърна, наведе се към монитора и прокара пръст по поредица от числа, които Холстън не можеше да различи от леглото.

— Двайсет години — каза тя. — Осемнайсет. Двайсет и четири. — Пръстът й се плъзна с дращене надолу по екрана. — Двайсет и осем. Шестнайсет. Петнайсет.

Холстън събра документите, разхвърляни в краката му, и подреди отново папките на купчини, след което отиде при бюрото. Седна на края на леглото, сложи ръка на врата на жена си и надзърна през рамото й към монитора.

— Това дати ли са? — попита той.

Тя кимна.

— Горе-долу на всеки две десетилетия има някакъв сериозен бунт. Този доклад ги изброява. Беше един от файловете, изтрити по време на най-скорошния бунт. Нашия бунт.

Тя изрече „нашия“ така, сякаш някой от тях или от приятелите им е бил жив по онова време. Въпреки това Холстън разбра какво има предвид тя. Това беше бунтът, в чиято сянка те бяха израснали — онзи, от който сякаш се бяха появили на бял свят, великият конфликт, надвиснал над детството им, както и над техните родители и прародители. Беше бунтът, за който се говореше шепнешком и който предизвикваше извърнати погледи.

— И какво те кара да мислиш, че ние, добрите“, сме изтрили сървърите?

— Кой казва, че ние сме добрите? — Тя се обърна странично към него и се усмихна мрачно.

Холстън настръхна. Отдръпна ръката си от врата на Алисън.

— Не започвай. Не казвай нищо, което може да…

— Шегувам се — успокои го тя, но това не беше нещо, с което човек да се шегува.

Беше само на крачка от предателството и от почистването.

— Теорията ми е следната — побърза да добави тя, като наблегна на думата теория. — Имало е промяна в поколенията, нали? Искам да кажа, през период от сто години или може би малко повече. Като часовников механизъм е. — Тя посочи датите. — Но след това по време на големия бунт — единствения, за който знаехме досега — някой е изтрил сървърите. Има дублиращи системи на дублиращите системи. Което, да ти кажа, не е толкова лесно, като да натиснеш няколко копчета или да запалиш пожар. За това са необходими добре съгласувани действия, а не някакъв случаен инцидент или недобре свършена работа, или пък обикновен саботаж…

— Това не може да ти подскаже кой е отговорен за случилото се — изтъкна Холстън.

— Без съмнение жена му беше истинска магьосница с компютрите, но за разлика от него не я биваше в детективската работа.

— Онова, което ми подсказва нещо — каза тя, — е, че през цялото това време при всяко поколение е имало бунтове, но оттогава не е имало бунт. — Алисън прехапа устната си.

Холстън изпъна гръб. Огледа стаята и се замисли върху думите й. Внезапно си представи как му отмъква детективския занаят изпод носа.