Хю Хауи - Тел

Докато я умоляваше и тя не реагираше, в силоза бяха задействани процедурите за предстоящото почистване. Техниците трополяха надолу по коридора и мереха и подготвяха костюма. Инструментите за почистването вече бяха подредени във въздушния шлюз. От контейнер се разнасяше съскане, докато аргонът изпълваше камерите за продухване. От време на време цялата тази суматоха достигаше до килията за задържане, където Холстън стоеше и гледаше втренчено жена си.

Минаха часове, а Алисън все така отказваше да говори — това й поведение предизвикваше допълнително вълнение в силоза. Холстън прекара целия ден, умолявайки я през решетките — мозъкът му гореше от объркване и агония. Беше се случило за един-единствен миг — всичко, което познаваше, беше разрушено. Опитваше се да проумее случващото се, докато жена му седеше в килията, втренчена в мрачната земя отвън, и изглеждаше привидно доволна от факта, че е обречена.

Вече се беше мръкнало, когато тя най-сетне проговори, след като мълчаливо отказа последното си хранене и след като техниците бяха приключили в шлюза, бяха затворили жълтата врата и се бяха оттеглили за една безсънна нощ. Това стана, след като заместникът му си беше тръгнал, като преди това два пъти го бе потупал по рамото. Холстън имаше чувството, че от тогава са изминали много часове, и беше на прага да припадне от умора, изтощен от плач и пресипнал от възражения, дълго след като мъгливото слънце беше залязло зад хълмовете, които се виждаха от кафетерията и фоайето — хълмовете, скриващи остатъците от онзи далечен разпадащ се град. В почти пълния мрак на килията за задържане Алисън прошепна нещо едва доловимо — „Не е истинско“.

Поне на Холстън му се стори, че е чул това. Той се размърда.

— Скъпа? — Той сграбчи решетките и се изправи на колене. — Любима — прошепна той, като избърса следите от сълзи по бузите си.

Тя се обърна. Сякаш слънцето беше размислило и отново бе изгряло иззад хълмовете, за да му благодари и да му вдъхне надежда. Той остана без дъх и си каза, че всичко това е било някаква болест, треска, която докторът може да разпознае и да извини жена му за всички изречени от нея думи. Тя не го беше мислила наистина. Беше се излекувала от треската си и бе спасена. А спасението на Холстън беше просто в това, че я вижда да се обръща към него.

— Нищо от онова, което виждаш, не е истинско — тихо каза тя.

Тялото й беше спокойно, макар лудостта й да продължаваше и да потвърждаваше присъдата й с изричането на забранени думи.

— Ела да поговориш с мен — помоли я Холстън и й махна да се приближи към решетките.

Алисън поклати глава. Тя потупа матрака до себе си.

Холстън провери колко е часът. Часовете за посещение отдавна бяха отминали. Можеше да го изпратят да почиства само заради това, което се готвеше да направи.

Ключът без колебание влезе в ключалката.

Металното щракване прозвуча невъобразимо оглушително.

Холстън пристъпи вътре при жена си и седна до нея. Убиваше го това, че не може да я докосне, да я прегърне и да я скрие на някое безопасно място, да се върне с нея в леглото, където да се престорят, че всичко това е било лош сън.

Но не се осмеляваше да помръдне. Седеше, вкопчил ръце една в друга, докато тя шепнеше.

— Не е необходимо да е реално. Всичко това. — Тя погледна екрана.

Холстън се наведе толкова близо до нея, че можеше да помирише засъхналата й пот от боричкането през деня.

— Скъпа, какво става?

Дъхът му разроши леко косата й. Тя протегна ръка и поглади притъмняващия дисплей, сякаш за да усети пикселите в него.

— Може в момента да е сутрин и ние никога да не узнаем това. Може да има хора навън. — Тя се обърна, погледна го и добави със зловеща усмивка: — Може би ни наблюдават.

Холстън издържа погледа й. Тя изобщо не изглеждаше луда, не и както по-рано. Думите й бяха налудничави, но самата тя нямаше вид на побъркана.

— Откъде ти дойде тази идея? — попита той.

Мислеше, че знае отговора, но въпреки това настоя:

— Намери ли нещо на онези харддискове?

Бяха му казали, че е побягнала направо от лабораторията към шлюза и вече е крещяла думите на своята лудост. Нещо се беше случило, докато е била на работа.

— Какво откри?

— Изтрити са повече неща, не само за бунта — прошепна Алисън. — Разбира се, че ще е така. Всичко е изтрито. Също и по-новите неща. — Тя се засмя и гласът й внезапно стана силен, а очите й се замъглиха. — Обзалагам се, че и имейлите ти до мен ги няма!

— Скъпа. — Холстън се осмели да докосне ръцете й и тя не ги отдръпна. Той ги хвана в своите. — Какво откри? Имейл ли беше? От кого беше?