Хю Хауи - Тел

— Не — поклати глава тя. — Открих програмите, които използват. Онези, благодарение на които картините върху екраните изглеждат толкова истински. — Тя погледна отново към бързо настъпващия здрач и каза: — Информационният отдел. Те го правят. Те знаят. Това е тайна, която само те знаят.

Тя отново поклати глава.

— Каква тайна? — Холстън не можеше да разбере дали това е безсмислица, или нещо важно.

Единственото, което знаеше, бе, че тя говори.

— Но сега вече знам. И ти също ще го разбереш. Кълна се, че ще се върна за теб. Този път ще бъде различно. Аз и ти ще прекъснем кръга. Ще се върна и заедно ще отидем зад този хълм. — Тя се засмя и добави по-силно: — Ако изобщо е там. Ако този хълм е там и е зелен, заедно ще го изкачим. — Тя се обърна към него. — Всъщност няма бунт, а постепенно изтичане на информация. Просто хората, които знаят и които искат да излязат. — Тя се усмихна и продължи: — Те трябва да излязат. Те получават точно онова, което искат. Знам защо почистват, защо казват, че няма да го направят, но въпреки това го правят. Знам. Знам. И те никога не се връщат, чакат ли, чакат, но аз няма да чакам. Аз ще се върна. Този път ще бъде различно.

Холстън стисна ръцете й. По страните му се стичаха сълзи.

— Скъпа, защо правиш това? — Той почувства, че тя иска да обясни постъпката си, сега, когато силозът беше потънал в тъмнина и двамата бяха съвсем сами.

— Знам за бунтовете — отвърна тя.

— Знам — кимна Холстън. — Ти ми каза. Имало е други…

— Не. — Алисън се отдръпна от него, но само за да може да го погледне в очите.

Погледът й вече не беше налудничав като преди.

— Холстън, знам защо е имало бунтове. Знам защо.

Алисън прехапа долната си устна. Холстън чакаше напрегнат.

— Причината винаги е била в съмнението, в подозренията, че нещата отвън не са толкова зле, колкото изглеждат. Усещал си това, нали? Че можем да бъдем навсякъде, а живеем в една лъжа?

Холстън знаеше, че е по-добре да не отговаря и дори да не трепва. Обсъждането на тази тема водеше до почистване. Той седеше, замръзнал, и чакаше.

— Вероятно е заради младите поколения — продължи жена му. — Горе-долу на всеки двайсет години. Мисля, че те са искали да разширят границите, да изследват. Ти никога ли не си изпитвал този копнеж? Не си ли го усещал, когато си бил по-млад? — Очите й се разфокусираха. — Или може би са били наскоро оженилите се двойки, които са стигнали до лудост, когато са разбрали, че не могат да имат деца в този наш прокълнат, ограничен свят. Може би са били готови да рискуват всичко за този шанс…

Очите й се загледаха в нещо далечно. Навярно тя виждаше онзи лотариен билет, който трябваше да използват, но сега никога нямаше да имат тази възможност. Погледът и се насочи отново към Холстън. Той се зачуди дали могат да го изпратят да почиства дори и само заради това, че мълчеше, че не й се разкрещя, докато тя изричаше забранените думи.

— Може дори да са били и по-възрастните жители — каза тя, — които са стояли в теснотията твърде дълго и вече не са се страхували в последните си години. Може би са искали да се махнат и да направят място за останалите, за няколкото си безценни внучета. Които и да са били, причината за всеки бунт е била в това съмнение, в това чувство, че точно тук сме на погрешното място.

Тя огледа килията.

— Не можеш да изричаш тези думи — прошепна Холстън. — Това е голямо престъпление…

— Да изразя желанието си да си тръгна. Да — кимна Алисън. — Голямото престъпление. Не разбираш ли защо е така? Защо е забранено? Защото всички бунтове са започнали с това желание — ето защо.

— Ще получиш онова, което искаш — изрецитира Холстън фразата, която беше запечатана в съзнанието му още от детството.

Родителите му го бяха предупредили — своето единствено и безценно дете — никога да не изявява желание да излезе от силоза. Никога дори и да не си помисля за това. Дори и през ум да не му минава. Тази мисъл водеше до мигновена смърт и означаваше единственото им скъпо дете да загине.

Той погледна отново към жена си. Все още не разбираше нейната лудост и това й решение. Какво като беше открила изтрити програми, благодарение на които световете на компютърните екрани изглеждат като истински? Какво означаваше това? Защо трябваше да прави това?

— Защо? — попита я той. — Защо постъпи по този начин? Защо не дойде при мен? Трябва да има и по-добър начин да разберем какво става. Можехме да започнем, като разкажем на хората какво си намерила на онези дискове…