Хю Хауи - Тел

Лукас сякаш разбра какво прави тя. Облечените му в ръкавици ръце се спуснаха върху нейните и останаха там. Тя можеше да усети колко неподвижен и спокоен е той. Не можеше да повярва, че беше решил да чака, бе избрал да изгори, вместо да чисти. Не си спомняше някой някога да е правил такъв избор. Това я разтревожи, докато двамата се притискаха един до друг в мрака и всичко наоколо започна да се нагорещява.

Пламъците облизваха термоизолационната лента и се удряха в покривалото с достатъчно сила, за да бъде усетена като брулещ вятър. Градусите рязко се повишиха, от горната й устна и челото й започна да капе пот въпреки по-устойчивата подплата на костюма й. Покривалото нямаше да е достатъчно. Нямаше да запази Лукас жив в неговия костюм. Сърцето й беше изпълнено със страх единствено за него, въпреки че кожата й вече се нагряваше.

Паниката й сякаш достигна до него или може би той усещаше горещината дори по-силно от нея. Ръцете му, сложени върху нейните, трепереха. И тогава тя наистина си даде сметка как той обезумя, сякаш промени решението си и започна да изгаря.

Лукас я отблъсна от себе си. В защитния им купол проникна ярка светлина, когато той запълзя вън от него, като риташе с крака.

Жулиета му изкрещя да спре. Хвърли се след него, хвана го за ръката, за крака, после за обувката, но той я избута с крака, заблъска я с юмруци, като трескаво се опитваше да се измъкне.

Покривалото падна от главата й и светлината почти я заслепи. Почувства силната топлина и чу как шлемът й пука, след което видя как прозрачният му балон се вдлъбва и деформира. Не можеше да види Лукас, нито да го усети. Виждаше само заслепяващата светлина и усещаше изгарящата топлина, която пареше на местата, където костюмът се нагъваше върху тялото й. Изкрещя от болка и отново дръпна покривалото над главата си, за да предпази прозрачната пластмаса.

А пламъците продължаваха да бушуват.

Не можеше да го усети. Не можеше да го види. Нямаше начин да го намери. По тялото си усети хиляди изгаряния като ножове, които дълбаят плътта й. Жулиета седеше сама под тънкия защитен слой, гореше, търпеше бушуващите пламъци и плачеше с парещи сълзи. Тялото й се свиваше конвулсивно от ридания и гняв, докато тя проклинаше огъня, болката, силоза и целия свят.

Докато накрая не й останаха сълзи и горивото не свърши. Температурата спадна до поносима горещина и Жулиета вече можеше да махне димящото покривало. Имаше чувството, че кожата й гори. Тя пареше на местата, където беше докоснала вътрешността на костюма. Огледа се за Лукас и откри, че не е далеч.

Лежеше на пода. Костюмът му беше овъглен и се белеше на малкото места, където беше останал цял. Шлемът му още беше на мястото си и така й спестяваше ужаса да види младото му лице, но се беше стопил и деформирал далеч повече от нейния. Тя припълзя по-близо, осъзнавайки, че вратата зад нея се отваря, че идват за нея и че всичко е свършило. Беше се провалила.

Жулиета застена, когато видя местата, където тялото му е било изложено на огъня, след като костюмът и черните като въглен уплътнения бяха изгорели. Ръката му беше овъглена и почерняла. Коремът му беше странно издут. Ръцете му бяха толкова малки и изгорели до…

Не.

Тя не разбираше. Отново зарида. Вдигна облечените си в ръкавици димящи ръце към шлема си и нададе изненадан вик, изпълнен със смесица от гняв и щастливо облекчение.

Мъртвото тяло пред нея не беше на Лукас.

Това беше мъжът, който най-малко заслужаваше сълзите й.

Жулиета периодично губеше съзнание и се свестяваше, като усещаше спазмите, причинени от болката от изгарянията.

Спомняше си разпръскващата се мъгла, обувките, трополящи около нея, докато тя лежеше настрани в пещта на въздушния шлюз. Наблюдаваше как светът наоколо загубва формата си, докато шлемът й, който беше станал полутечен, продължаваше да се топи и да се вдлъбва. В полезрението й блестеше и потрепваше ярка сребърна звезда, която в един момент залезе. Питър Билингс надникна в шлема й, разтърси обгорените й рамене и извика на хората наоколо да помогнат.

Вдигнаха я и я изнесоха от мястото, от което още се вдигаше пара, след това разрязаха и свалиха стопения костюм от тялото й. Лицата им бяха облени в пот.

Жулиета се носеше през стария си кабинет като дух. Лежеше изпъната по гръб върху носилката, чиито малки колела скърцаха под нея. Покрай нея преминаха пръчките на стоманената решетка и празната пейка в килията.