Хю Хауи - Тел

Соло кимна и я заобиколи, за да провери гърба й. Потупа велкрото, издърпано върху яката й.

— Готова си — увери я той с дрезгав глас.

— Грижи се за себе си, Соло. — Тя се пресегна и го потупа по рамото.

Беше решила да носи шлема още един ред стълби, преди да го сложи, просто за да пести въздуха.

— Джими — поправи я той. — Мисля, че вече предпочитам да ме наричат отново Джими.

Усмихна се на Жулиета. Поклати тъжно глава, но се усмихна.

— Повече няма да бъда сам — каза й.

Жулиета премина през вратите на въздушния шлюз и нагоре по рампата, без да обръща внимание на мъртвите около нея. Просто се съсредоточаваше върху всяка своя стъпка и най-трудната част приключи. Предстоеше й да премине през открито пространство и разхвърляните тленни останки, за които можеше да се преструва, че са скали. Беше лесно да открие пътя. Просто обърна гръб на рушащия се град в далечината — онзи, към който се беше отправила преди толкова много време — и започна да се отдалечава от него.

Докато си проправяше път сега, след като вече беше споделяла техния дом известно време, гледката на мъртъвците тук-там й се струваше по-тъжна и по-трагична, отколкото при предишното преминаване. Жулиета внимаваше да не нарушава покоя им и ги подминаваше с почитта, която заслужаваха, като й се искаше да можеше да направи нещо повече за тях от това да ги съжалява.

Накрая те започнаха да оредяват и пейзажът и самата Жулиета бяха оставени на спокойствие. Докато с тежка стъпка се изкачваше по бруления от вятъра хълм, звукът от фината пръст, която се удряше в шлема й, започна да й се струва странно познат и някак успокояващ. Това беше светът, в който живееше, в който живееха всички те. През прозрачния купол на шлема си тя го виждаше толкова ясно, колкото изобщо беше възможно. Гневните сиви облаци се движеха бързо, отстрани я шибаха носещите се ниско над земята пелени от прах, назъбените камъни изглеждаха като парчета, отчупени от някаква по-голяма скала — може би това бяха сторили машините, които бяха оформили тези хълмове.

Когато достигна до билото, тя спря, за да огледа панорамата, простираща се около нея. Тук, на високото, вятърът беше ожесточен и тялото й беше изложено на поривите му. Тя застана с разкрачени крака, за да не падне, и погледна обърнатия наопаки купол пред нея и плоския покрив на дома си. Изпита смесица от вълнение и страх. Ниското слънце едва се беше подало над далечните хълмове и кулата със сензорите долу все още беше в сянката му, обгърната от нощта. Щеше да успее. Но преди да започне да се спуска по хълма, тя откри, че се взира удивено в поредицата от разпръснати вдлъбнатини, които продължаваха чак до хоризонта. Бяха точно като на схемата със силозите — вдлъбнатини, разположени на равно разстояние една от друга, общо петдесет на брой.

Тогава внезапно и със страшна сила я осени мисълта, че незнайно колко други хора водят своя ежедневен живот съвсем наблизо. Живи хора. Други силози освен нейния и този на Соло. Силози, където не подозираха истината, с хора, събуждащи се за работа, отиващи на училище, а може би дори изпращани да почистват.

Тя се завъртя на място и съзнанието й попиваше всичко видяно, като се чудеше дали точно сега някъде навън сред този пейзаж има още някой, облечен в подобен костюм, в чийто ум препускат съвсем различни страхове. Ако можеше да му извика, щеше да го направи. Ако можеше да помаха на всичките скрити сензори, щеше да го стори.

От тази височина мащабът на света изглеждаше различно. Преди няколко седмици животът й на прокудена можеше да приключи — ако не на склона на хълма пред дома й, то със сигурност в наводнените дълбини на силоз седемнайсет. Но не беше станало така. Вместо това краят вероятно щеше да настъпи тази сутрин с Лукас. Ако интуицията й грешеше, двамата можеха да изгорят заедно във въздушния шлюз. Или пък можеха да останат да лежат в извивката на хълма и да се разпадат като двойка. Двойка, чиято близост беше създадена от отчаяни разговори, проточващи се до късно през нощта, силна връзка между две изгубени души, която те не бяха обсъждали и която така и не бяха признали.

Жулиета си беше обещала никога повече да не обича някого тайно и никога повече да не се влюбва. А по някакъв начин този път се беше оказало още по-лошо — беше го запазила в тайна дори от него. Дори от самата себе си.

Може би причината беше в близостта на смъртта, която обсипваше прозрачния й шлем с пясък и токсини. Какво значение имаше всичко това, когато виждаше колко широк и истински е светът? Нейният силоз вероятно щеше да продължи да съществува, както със сигурност щеше да има и други силози.