Хю Хауи - Тел

Жулиета се събуди на пода. Някой я разтърсваше. Мъж с брада. Беше Соло. Беше припаднала в неговата стая, до бюрото му.

— Успяхме — каза той и жълтите му зъби проблеснаха.

Изглеждаше по-добре, отколкото си го спомняше. По-жив. Сега имаше чувството, че тя самата е мъртва.

Мъртва.

— Колко е часът? — попита тя. — Кой ден сме?

Опита се да седне. Усещаше всеки свой мускул разкъсан, разкачен и носещ се свободно под кожата й.

Соло отиде при компютъра и включи монитора.

— Другите си избират стаи и след това ще отидат до горните ферми — уведоми я той и се обърна да я погледне.

Жулиета разтри слепоочията си.

— Има други — тържествено заяви той, сякаш това все още беше новина.

Жулиета кимна. Имаше само един друг, за когото тя можеше да мисли точно в този момент. Припомни си сънищата — сънища за Лукас, за всички нейни приятели, затворени в килии за задържане, и за цяла стая, пълна с костюми, подготвени за всеки от тях, без някой да го е грижа дали ще чистят, или не. Това щеше да е масово убийство — знак за онези, които оставаха. Помисли за всички тела извън този силоз — силоз седемнайсет. Беше лесно да си представи какво ще последва.

— Петък е — каза Соло, след като погледна компютъра. — Или четвъртък през нощта, в зависимост какво предпочиташ. Два часът. — Той почеса брадата си. — Мислех, че сме спали по-дълго.

— Какъв ден е бил вчера? — Тя разтърси глава, в това нямаше смисъл. — В кой ден се спуснах надолу във водата? С компресора?

Мозъкът й не работеше.

Лукас я изгледа така, сякаш и на него му е минала подобна мисъл.

— Спускането беше в четвъртък. Днес е следващият ден. — Той почеса главата си. — Да започнем отначало…

— Няма време — изстена Жулиета и се опита да стане.

Соло се втурна към нея и я подхвана под мишниците.

— Лабораторията за костюми — каза тя.

Той кимна. Тя видя, че е изтощен, може би не толкова, колкото нея, но въпреки това беше готов да направи всичко за нея. Осъзнаването, че някой може да й е толкова предан, я натъжаваше.

Тя го поведе по тесния тунел. Когато се заизкачва по стълбата, цял куп болежки й напомниха за себе си. Жулиета пропълзя до залата със сървърите. Соло я последва нагоре по стълбата и й помогна да се изправи. Заедно се отправиха към Лабораторията за костюми.

— Имам нужда от цялата термоизолационна лента, с която разполагаме — обясни му тя, докато вървяха.

Мина между сървърите, като се олюляваше и се блъсна в един от тях.

— Трябва да е от жълтата макара — материала от Снабдяването, а не от червената.

— От хубавата — кимна той. — Като онази, която използвахме за компресора.

— Точно така.

Напуснаха залата със сървърите и затътриха крака по коридора. Жулиета чуваше зад завоя трополенето на краката на хлапетата и развълнуваните им викове. Беше странен звук като ехо от призраци. Но беше нещо нормално. Нещо нормално се бе върнало в силоз седемнайсет.

В Лабораторията за костюми остави Соло да се занимава с лентата. Той опъваше дълги парчета от нея върху една от работните маси, застъпваше краищата им и с помощта на горелка запечатваше местата на свързване.

— Да се застъпват поне на един инч разстояние — каза му тя, когато й се стори, че пести от материала.

Той кимна. Жулиета погледна към леглото си и се замисли дали да не се строполи върху него. Взе най-малкия костюм в стаята с яка, в която знаеше, че може би ще е доста трудно да се пъхне. Спомняше си колко трудно й беше да влезе в силоз седемнайсет и не искаше това да се повтаря.

— Няма да има време да направя нов превключвател за костюма, затова няма да имам радиостанция.

Прегледа костюма за почистване част по част, като махаше онези елементи, които бяха така направени, че да се повредят, и ровеше из материалите, които беше довлякла от Снабдяването, за да намери по-добър вариант на всеки от тях. Някои трябваше да бъдат уплътнени с хубавата лента.

Костюмът нямаше да изглежда толкова спретнат и стегнат, колкото онзи, който Уокър беше помогнал да направят за нея, но щеше да е далеч по-добър от онзи, който щеше да получи Лукас. Вземаше всички онези части, върху които седмици наред си беше блъскала главата, удивявайки се колко инженерна мисъл е нужна, за да направиш нещо по-нетрайно, отколкото изглежда. Пробва един уплътнител от купчината, за който не беше сигурна, като го стисна с ноктите си. Той се сцепи с лекота. Започна да рови за друг.

— Колко дълго? — попита Соло, докато шумно опъваше ново парче лента. — Един ден ли няма да те има? Една седмица?