Хю Хауи - Тел

Жулиета вдигна поглед от работната си маса и го насочи към тази, над която се трудеше Соло. Не искаше да му казва, че може и да не оцелее. Щеше да запази за себе си тази мрачна мисъл.

— Ще измислим начин да дойдем за теб — увери го тя. — Първо трябва да се опитам да спася някого.

Имаше чувството, че изрича лъжа. Искаше й се да му каже, че може да не се върне никога.

— С това? — Соло изшумоля с термоизолационната лента.

Тя кимна.

— Вратите на моя дом никога не се отварят — обясни му тя. — Не и ако не изпращат някой да почиства.

— И тук беше същото преди, когато това място беше полудяло — кимна Соло.

Жулиета объркано вдигна поглед към него и видя, че той се усмихва. Соло беше казал шега. Тя се засмя, макар да не й беше до смях, и откри, че това й помогна.

— Имаме шест или седем часа, докато онези врати се отворят — каза му тя. — И когато това стане, искам да съм там.

— И тогава какво? — Соло спря горелката и огледа свършената работа.

Вдигна поглед към нея.

— Тогава искам да видя как ще обяснят факта, че съм жива. Мисля — тя смени едно уплътнение и завъртя костюма от обратната страна, за да стигне до другия ръкав, — че приятелите ми се сражават на едната страна, а хората, които ме изпратиха тук — на другата. Всички останали гледат — това са огромната част от моя народ. Те са твърде уплашени, за да вземат страна, което на практика означава, че все едно ги няма.

Тя замълча, докато използваше едни малки клещи, за да махне уплътнението, което свързваше ръкава към ръкавицата. Щом го извади, протегна ръка, за да вземе хубаво уплътнение.

— Мислиш ли, че така това ще се промени? Като спасиш приятеля си?

Жулиета вдигна очи и се вгледа в Соло, който почти беше приключил с лентата.

— Най-важното е да спася приятеля си — отвърна тя. — Онова, което мисля, че ще се случи, когато всички онези хора видят, че един чистач се е завърнал у дома, е, че ще видят нещата в истинската им светлина, а с толкова много подкрепа оръжията и битките ще станат безсмислени.

Соло кимна. Той започна да сгъва покривалото, без дори да го моли за това. Тази малка проява на инициативност от негова страна и разбирането какво трябва да стори изпълниха Жулиета с надежда. Може би той имаше нужда от тези деца, имаше нужда от някого, за когото да се грижи. Сякаш вече беше остарял с десет години.

— Ще се върна за теб и останалите — обеща му тя.

Той наклони глава и задържа погледа си върху нея известно време, докато умът му сякаш обмисляше казаното от нея. Приближи се до нейната работна маса, остави прилежно сгънатото покривало и го поглади два пъти. Сред брадата му за кратко проблесна усмивка. След това се обърна и почеса бузата си, сякаш го сърбеше там.

Жулиета видя, че той си остава момче. Все още се срамуваше да плаче.

Близо четири от оставащите часове на Лукас бяха използвани, за да качат тежкото оборудване до трето ниво. Хлапетата помагаха на Жулиета, но тя ги накара да спрат едно ниво по-надолу, разтревожена от въздуха на върха. За втори път през изминалите няколко дни Соло й помогна да облече костюма. Той я огледа мрачно.

— Сигурна ли си за това?

Тя кимна и взе покривалото от термоизолационна лента. Чуваше Риксън едно ниво по-надолу, докато нареждаше на някое от хлапетата да застане на едно място.

— Опитай се да не се тревожиш — каза му тя. — Каквото стане, стане. Но аз трябва да опитам.

Соло се намръщи и почеса брадата си. След това кимна.

— Свикнала си да си със своите хора — предположи той. — Вероятно ще си по-щастлива там така или иначе.

Жулиета се протегна и стисна ръката му с дебелата си ръкавица.

— Не че бих била нещастна тук, но ще се чувствам нещастна, ако знам, че съм го оставила да загине, без да се опитам да направя нещо.

— А аз тъкмо започвах да свиквам с теб. — Той извърна глава настрани, наведе се и взе шлема й от площадката.

Жулиета провери ръкавиците си, увери се, че всичко е добре обвито, и погледна нагоре. Изкачването до върха щеше да е много трудно в костюма. То я ужасяваше. Както и преминаването през останките на всички онези хора в кабинета на шерифа и през вратите на въздушния шлюз. Тя взе шлема уплашена, противно на волята си, от онова, което трябваше да стори.

— Благодаря за всичко — каза му.

Имаше чувството, че това е нещо повече от сбогуване.

Знаеше, че има доста голяма вероятност да извърши доброволно онова, което Бърнард се беше опитал да стори с нея преди толкова много седмици. Беше се забавила с почистването, но сега се връщаше към него.