Хю Хауи - Тел

Скалата отпред й се стори позната. Завъртя я, за да включи захранването, и откри, че тя щракна, вместо да се завърти. Жулиета коленичи, задъхана и изтощена, по врата й се стичаше пот. Имаше друг превключвател за захранването — тя завъртя него и от високоговорителите се разнесоха статични смущения и стаята се изпълни с шум.

Другото копче. То й трябваше, него очакваше да намери. Мислеше, че връзката може да става с кабели, както беше отзад на онзи сървър, или пък с превключвател както на контролното табло на помпата, но се оказаха миниатюрни числа, разположени около ръба на едно копче. Изтощена, Жулиета се усмихна и насочи стрелката към „18“. Нейния дом. Сграбчи микрофона и натисна бутона.

— Уокър? Там ли си?

Жулиета се свлече на земята и опря гърба си в бюрото. Можеше да си представи как заспива със затворени очи и микрофон пред лицето. Разбра какво е имал предвид Лукас. Наистина беше удобно.

Натисна отново:

— Уок? Шърли? Моля ви, отговорете ми.

Радиото оживя и изпращя.

Жулиета отвори очи. Вдигна поглед към апарата, ръцете й трепереха.

Един глас попита:

— Тази ли си, която мисля, че си?

Гласът беше твърде висок, за да е на Уокър. Познаваше този глас. Откъде й беше познат? Беше уморена и объркана. Натисна бутона на микрофона.

— Тук е Жулиета. Ти кой си?

Дали беше Ханк? Помисли, че може да е Ханк. Той имаше радиостанция. Може би беше избрала напълно погрешен силоз. Може би се бе провалила.

— Трябва ми радиомълчание — нареди гласът. — Всички да се изключат. Веднага!

Дали това беше отправено към нея? Мислите на Жулиета се въртяха в кръг. Няколко гласа се обадиха, след което се чуха пропукванията на статичните смущения. Трябваше ли и тя да каже нещо? Беше объркана.

— Не трябва да предаваш на тази честота — заяви гласът. — Трябва да бъдеш осъдена на почистване за такова нещо.

Ръката на Жулиета се отпусна в скута й. Тя обезсърчено се свлече върху дървеното бюро. Позна гласа.

Бърнард.

От седмици се беше надявала да разговаря с този човек и мълчаливо се бе молила той да отговори. Но не и сега. Сега тя нямаше какво да му каже. Искаше да говори с приятелите си, да поправи нещата.

Натисна превключвателя на радиото.

— Спрете да се биете! — извика тя.

Цялата й воля беше изцедена. Цялото й желание за отмъщение. Просто искаше светът да се успокои, хората да живеят, да остареят и някой ден да подхранят корените…

— Като стана дума за почистванията — изскърца гласът, — утре ще бъде първото от многото, които предстоят. Приятелите ти са строени и готови да излязат. И мисля, че знаеш кой ще е щастливецът, който ще бъде пръв.

Чу се щракане, последвано от съскането и шумоленето на смущенията. Жулиета не помръдна. Чувстваше се мъртва. Вцепенена. Беше загубила всякаква воля.

— Представи си изненадата ми — продължи гласът, — когато разбрах, че един добър човек, човек, на когото вярвах, е бил отровен от теб.

Тя бутна микрофона с юмрук, но не го вдигна до устата си. Вместо това просто повиши глас.

— Ще гориш в ада — каза му тя.

— Без съмнение — отвърна Бърнард. — Но дотогава ще държа в ръцете си някои неща, които мисля, че ти принадлежат. Идентификационна карта с твоята снимка, красива, малка гривна и сватбен пръстен, който не изглежда никак официален. Чудя се за какво ли е…

Жулиета изстена. Не усещаше никоя част от тялото си. Едва чуваше собствените си мисли. Успя да натисне копчето на микрофона, но това изсмука всичката сила, която й беше останала.

— За какво говориш, извратен шибаняк такъв?

Изплю последните думи и главата й се килна на една страна. Тялото й копнееше за сън.

— Говоря за Лукас, който ме предаде. Току-що намерихме някои твои вещи у него. От колко време той разговаря с теб? Доста отпреди да започнете да използвате сървърите, нали? Е, знаеш ли какво? Ще го изпратя по твоя път. Накрая разбрах какво си сторила, как са ти помогнали онези идиоти от Снабдяването и искам да бъдеш сигурна, напълно сигурна, че твоят приятел няма да получи такава помощ. Аз лично ще изработя неговия костюм. Аз. Ако трябва, ще работя цяла нощ. За да съм сигурен, че когато сутринта излезе навън, няма да успее дори да се доближи до онези проклети хълмове.

Група деца трополяха надолу по стълбището, докато водеха Лукас към смъртта му. Едно от тях пищеше ужасено, но с радост, сякаш някой го гонеше. Те се спускаха все по-близо по спиралата на стълбището. Накрая се появиха и Лукас и Питър трябваше да се притиснат към едната страна, за да ги пуснат да минат.