Хю Хауи - Тел

— Искаш да излезеш от тук?

Лукас кимна.

Бърнард сведе поглед към обувките си и сякаш за момент обмисли желанието му. Когато вдигна очи, в тях имаше тъга и влага, а мустаците му бяха клюмнали.

— Това ли искаш? Да се махнеш от тук?

Той помръдна ръцете си, пъхнати в гащеризона.

— Да, сър — кимна Лукас.

— Кажи го.

— Искам да изляза от тук. — Лукас хвърли поглед към тежката стоманена врата зад Бърнард. — Моля. Искам да ме пуснете навън.

— Навън.

Лукас поклати раздразнено глава. По бузата му се стичаше пот, която следваше линията на челюстта му. Той изведнъж се почувства много изплашен от този човек, който му напомни още повече за баща му.

— Моля ви — повтори Лукас. — Просто започвам да се чувствам като затворен в клетка. Моля ви, пуснете ме навън.

Бърнард кимна. Бузите му помръднаха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Лукас никога не беше виждал подобно изражение на лицето му.

— Шериф Билингс, там ли си?

Малката му ръка се появи от гащеризона му и вдигна радиото до тъжния му потрепващ мустак.

Гласът на Питър изпращя в отговор.

— Тук съм, сър.

Бърнард щракна предавателя.

— Чу човека — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — Лукас Кайл, инженер първи клас от Информационния отдел, каза, че иска да излезе навън…

— Ало? Уок? Шърли?

Жулиета викаше по радиостанцията, а сираците и Соло я наблюдаваха от няколко стъпала по-надолу. Беше превела бързо децата през фермите, по пътя набързо се бяха запознали, като тя през цялото време проверяваше радиостанцията. Бяха минали няколко нива. Останалите крачеха бавно подире й и все още нямаше никаква вест, след като връзката беше прекъсната. Последните думи на Уокър бяха заглушени от оръжейна стрелба. Тя продължаваше да мисли, че трябва просто да се качи по-нависоко и да опита още веднъж. Провери лампичката до бутона за включване, за да се увери, че батерията не е изтощена, увеличи звука, докато не чу статичните смущения, и разбра, че устройството работи. Натисна бутона. Смущенията изчезнаха. Радиото я очакваше да заговори.

— Моля ви, хора, кажете нещо. Тук е Жулиета. Чувате ли ме? Кажете нещо.

Тя погледна към Соло, подкрепяше го момчето, което го беше зашеметило.

— Мисля, че трябва да се изкачим по-нависоко. Хайде. Побързайте.

Разнесоха се стонове. Злощастните оцелели от силоз седемнайсет се държаха така, сякаш тя бе тази, която си е загубила ума. Но изкачваха тежко стълбите след нея. Темпото им се определяше от Соло, който се беше посъживил, след като хапна малко плодове и пийна вода, но колкото повече нива изкачваха, толкова по-бавен ставаше той.

— Къде са тези твои приятели, с които говорихме ние? — попита Риксън. — Могат ли да дойдат да ни помогнат? — Той изсумтя, когато Соло се наклони на една страна. — Тежък е.

— Няма да дойдат да ни помогнат — отвърна Жулиета. — От там до тук няма път.

Нито пък обратно, помисли си тя.

Стомахът й се присви от тревога. Трябваше да стигне до Информационния и да се обади на Лукас, за да разбере какво става. Трябваше да му каже колко ужасно са се объркали плановете й и как се проваля във всичко. Тя осъзна, че няма връщане назад. Нямаше как да спаси приятелите си. Нямаше как да спаси този силоз. Погледна през рамо. Предстоеше й живот на майка на тези деца сираци, деца, които бяха оцелели по неизвестни причини.

И сега цялата тежест щеше да падне върху нея. И върху Соло, но в по-малка степен. Вероятно той щеше да е още едно дете, за което да се грижи.

Бавно се изкачваха по поредния ред стъпала. Соло сякаш беше дошъл малко на себе си — имаше известен напредък, но все още им предстоеше много път.

Спряха на средните нива, за да ползват чистите тоалетни, в които обаче нямаше вода. Жулиета помогна на малките деца. Те не искаха да удовлетворяват естествените си нужди по този начин, предпочитаха да го правят в пръстта. Тя им обясни, че така е правилно и че само когато са в движение, се облекчават по този начин. Не им спомена за годините, които Соло беше прекарал, унищожавайки цели нива с апартаменти. Не им каза и за облаците мухи, които беше видяла.

Изядоха последните остатъци от храната си, но имаха достатъчно вода. Жулиета искаше да стигне до хидропониката на петдесет и шестия етаж, преди да спрат да пренощуват. Там имаше достатъчно храна и вода за останалата част от пътуването. Многократно опита да установи връзка по радиото, макар да бе насяно, че така изтощаваше батерията. Нямаше отговор. Не разбираше как изобщо бе успяла да се чуе с тях — вероятно всички силози използваха различна честота, по някакъв начин не установяваха връзка помежду си. Сигурно беше дело на Уокър — нещо, което той беше конструирал. Когато се върнеше в Информационния, дали щеше да може да разбере? Дали щеше да успее да се свърже с него или с Шърли? Не беше сигурна, а от мястото, където се намираше, Лукас нямаше как да разговаря с Механичния и да я свърже с тях. Беше го питала за това десетки пъти.