Хю Хауи - Тел

— Какво е сторил? — тихо попита Лукас.

— Ще ти кажа какво е сторил. Беше механик, оцапан със смазка. От носачите научихме за плановете му — идеи за разширяване на мината и за започване на страничен изкоп. Както знаеш, страничните изкопи са забранени…

— Да, очевидно.

Лукас си представи миньорите от силоз осемнайсет, които копаят и накрая се срещат с миньорите от силоз деветнайсет. Най-малкото, което можеше да се каже, бе, че ситуацията би била доста неловка.

— Един продължителен разговор със стария началник на Механичния сложи край на тази безсмислица и тогава на Джордж Уилкинс му хрумна идеята за разширяване надолу. Той и неколцина други начертаха схеми за ниво сто и петдесет, а после и за сто и шейсет.

— Още шестнайсет нива?

— За начало. Поне така се говореше. Просто се носеха слухове и имаше схеми. Но някои от тези слухове стигнаха до ушите на един носач, а после и до нас.

— И тогава го убихте?

— Някой стори това, да. Няма значение кой. — Бърнард намести очилата си с една ръка, а другата остана мушната под гащеризона върху корема му. — Един ден и ти ще трябва да вършиш тези неща, синко. Нали разбираш това?

— Да, но…

— Без „но“ — бавно поклати глава Бърнард. — Някои хора са като вирус. Освен ако не искаш да избухне чума, имунизираш силоза срещу тях. Отстраняваш ги.

Лукас не каза нищо.

— Тази година отстранихме четиринайсет заплахи, Лукас. Имаш ли някаква представа каква би била средната продължителност на живота, ако не противодействахме активно на тези неща?

— Но почистванията…

— Те са полезни, за да се справим с хората, които искат да излязат навън. Които мечтаят за по-добър свят. Бунтът в момента е пълен с такива хора, но това е само една от болестите, с които трябва да се справим. А почистването е лекарство. Не съм сигурен дали някой с различна болест дори би изчистил, ако го изпратим навън. Трябва да искат да видят онова, което им показваме, за да може то да проработи.

Това припомни на Лукас какво беше научил за шлемовете, за визьорите. Беше решил, че това е единственото съществуващо заболяване. Искаше му се да беше чел повече от Реда и по-малко от Завета.

— По радиостанцията си слушал за последната епидемия. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако бяхме хванали болестта по-рано. Кажи ми дали така нямаше да бъде по-добре.

Лукас сведе поглед към обувките си. Кофата за боклук лежеше наблизо на едната си страна. Така изглеждаше тъжна. Вече беше безполезна.

— Идеите са опасни, Лукас. Това лежи в основата на Реда. Знаеш тези неща.

Той кимна. Помисли си за Жулиета и се запита защо ли не се е обаждала сякаш от цяла вечност. Тя беше един от тези вируси, за които говореше Бърнард. Думите й пълзяха в мислите му и го заразяваха с мечти за външния свят. Усети как цялото му тяло пламна, когато осъзна, че и той беше прихванал някои от тях. Прииска му се да докосне джоба на гърдите си и да почувства личните й вещи там — часовника, пръстена и идентификационната карта. Беше ги взел, за да му напомнят за смъртта й, но те бяха станали още по-ценни сега, когато знаеше, че тя е жива.

— Този бунт изобщо не е толкова страшен, колкото последния — каза му Бърнард. — И дори след него нещата били изгладени, щетите били поправени, а хората забравили случилото се. Същото ще стане и сега. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Отлично. Това ли е всичко, което искаше да знаеш за въпросното досие?

Лукас кимна.

— Добре. Така или иначе май ще се наложи да четеш нещо друго — усмихна се Бърнард и мустакът му се изви нагоре.

Сетне се обърна да си върви.

— Били сте вие, нали?

Бърнард спря, но не се обърна.

— Онзи, който е убил Джордж Уилкинс. Били сте вие, нали?

— Има ли значение?

— Да. Има значение за… за мен… Това означава…

— Или за твоя приятел? — Бърнард се обърна с лице към него.

Лукас почувства как в стаята стана по-топло.

— Да не си променил решението си, синко? За тази работа? Сгреших ли с теб? Защото ми се е случвало да греша преди.

Лукас преглътна.

— Просто искам да знам дали и аз ще трябва някога да направя нещо подобно… Искам да кажа, след като съм сянка за…

Бърнард направи няколко крачки към него. Лукас усети, че в отговор отстъпи половин крачка назад.

— Не мислех, че греша с теб. Но съм сгрешил, нали? — Бърнард поклати глава възмутено и добави ядно: — По дяволите!

— Не, сър. Не сте сбъркали. Мисля, че просто от твърде дълго съм тук. — Лукас отметна назад косата от челото си, главата го сърбеше и имаше нужда да отиде до тоалетна. — Може би просто ми трябва малко въздух, нали разбирате? Да се прибера за малко у дома. Да спя в леглото си. Колко време мина? Може би месец? Колко трябва да…?