Хю Хауи - Тел

Тя насочи ножа пред себе си и се плъзна по коридора между избуялите растения. Стената от зеленина отпред се разделяше с шумолене, докато тя си пробиваше път през нея. Тук имаше прекалено много бурени. Не беше приятно място. Растенията не бяха обрани. Това я изпълни със смесени чувства. Вероятно грешеше и пак й се счуваха разни неща, както се случваше вече седмици наред, но част от нея искаше да е права. Искаше да открие този мъж, който беше като Соло. Искаше да осъществи контакт с него. Беше за предпочитане, отколкото да живее в страх, че някой се спотайва във всяка сянка и зад всеки ъгъл.

Но ако имаше повече от един човек? Възможно ли беше група хора да оцелеят толкова дълго? Колко души биха успявали да се промъкват незабелязани? Силозът беше огромно място, но двамата със Соло бяха прекарали седмици дълбоко долу, като на няколко пъти влизаха и излизаха от тези ферми. Не можеше да са повече от двама, и то на средна възраст. Соло беше споменал, че мъжът е на неговата възраст. Не можеше да е другояче.

Тези и много други мисли преминаваха през главата й и я убеждаваха, че няма от какво да се страхува. Трепереше, но усещаше прилив на адреналин. Беше въоръжена. Листата на подивелите, занемарени растения докосваха лицето й. Жулиета премина през тази гъста външна преграда и тутакси попадна на нещо.

Фермите тук бяха различни. Поддържани. Укротени. Наскоро за тях бе полагала грижи човешка ръка. Жулиета усети едновременно страх и облекчение — тези две противоположности бяха усукани заедно както стълбището и парапета. Не искаше да е сама, не искаше този силоз да е толкова изоставен и празен, но не искаше и да я нападнат. Едната половина от нея изпитваше нужда да извика, да каже на онзи, който беше там, вътре, че няма да му навреди. Другата половина хвана по-здраво дръжката на ножа, стисна тракащите си зъби и започна да я умолява да се обърне и да побегне.

В края на добре поддържаната станция за растеж коридорът завиваше в мрака. Тя надникна към неизследваната територия зад ъгъла. Към другия край на силоза се простираше дълъг отрязък мрак. В далечината се виждаше друг проблясък светлина, който вероятно идваше от поредната станция за посеви, черпеща енергия от Информационния.

Тук имаше някой. Знаеше го. Усещаше същите очи, които беше усещала седмици наред. Можеше да почувства чуждите шепоти по кожата си. Но този път тя не си въобразяваше. Нямаше нужда да се бори с усещането си или да си мисли, че полудява. С готов за нападение нож и с мисълта, че за щастие тя е между този някой и беззащитния Соло, Жулиета бавно, но смело тръгна по тъмния коридор, като подминаваше отворени офиси и стаи за дегустация от двете му страни. Подпираше се с една ръка на стената, за да се води по нея и да пази равновесие…

Внезапно спря. Нещо не беше наред. Дали беше чула нещо? Някой, който плаче? Тя се върна до предишната врата, едва успя да я различи пред себе си и установи, че е затворена. Единствената врата, която се виждаше в тази зала, беше затворена.

Тя отстъпи от нея и коленичи. Отвътре се чуваше шум. Беше сигурна в това. Нещо, наподобяващо тихи ридания. Когато вдигна поглед, видя на бледата светлина, че някои от проводниците над главата й се отклоняват под прав ъгъл и пълзят по стената над вратата.

Жулиета се приближи. Приклекна и допря ухо до вратата. Нищо. Протегна ръка, натисна дръжката и установи, че е заключена. Как можеше да е заключена, освен ако…?

Вратата се отвори рязко, докато ръката й все още беше върху дръжката, и някой я издърпа в затъмнената стая. Проблесна светлина и един мъж се надвеси над нея, замахвайки с нещо към главата й.

Жулиета падна по гръб. Нещо сребристо прелетя покрай лицето й. Чу се хрущенето на тежък гаечен ключ, който се стовари върху рамото й и я събори.

От задната част на стаята се разнесе тънък писък, който заглуши вика на болка на Жулиета. Тя замахна с ножа пред себе си и усети, че уцели мъжа в крака. Ключът изтрополи на земята. Чуха се още писъци. Хора крещяха. Жулиета се отблъсна с крака от вратата и се изправи, стиснала рамото си. Очакваше, че мъжът ще й се нахвърли, но нападателят й отстъпи, като накуцваше с единия крак. Беше момче на не повече от четиринайсет-петнайсет години.

— Стой на място! — нареди му Жулиета и насочи ножа към него.

Очите на момчето бяха разширени от страх. Една група деца се беше струпала до отсрещната стена върху купчина матраци и одеяла. Притискаха се едно към друго и широко отворените им очи бяха насочени към Жулиета.