Хю Хауи - Тел

Почувства се напълно объркана. Завладя я усещането, че нещо не е наред. Къде бяха останалите? Къде бяха възрастните? Представи си как злонамерени хора се промъкват по коридора зад нея, готови да я нападнат. Това тук бяха децата им, които бяха заключени, за да са в безопасност. Скоро майките плъхове щяха да се върнат, за да я накажат, че е нарушила покоя на леговището им.

— Къде са останалите? — попита тя с ръка, трепереща от студ, смущение и страх.

Огледа стаята и видя, че изправеното момче — онова, което я беше нападнало — е най-голямото. Момиче на около тринайсет седеше застинало неподвижно сред купчината одеяла и към него се притискаха две момченца и едно момиченце.

Най-голямото момче сведе поглед към крака си. Върху зеления му гащеризон се беше появило разрастващо се петно кръв.

— Колко са? — попита тя, като пристъпи крачка напред.

Тези деца очевидно се страхуваха повече от нея, отколкото тя от тях.

— Остави ни на мира! — изкрещя по-голямото момиче.

То притисна нещо към гърдите си. Момиченцето зарови глава в скута й, опитвайки се да се скрие там. Двете момченца я гледаха ядосано като палета, хванати натясно, но не помръдваха.

— Как се озовахте тук? — попита ги Жулиета.

Насочи ножа си към високото момче, но започна да се чувства глупаво. То я погледна объркано, явно не разбираше въпроса й и тогава Жулиета разбра. Естествено. Как можеха да минат десетилетия на битки в този силоз, без да се прояви тази втора по сила човешка страст?

Родени сте тук долу, нали?

Никой не отговори. Момчето смутено смръщи лице, сякаш въпросът беше налудничав. Тя погледна през рамо.

— Къде са родителите ви? Кога ще се върнат? След колко време?

— Никога! — изпищя момичето и изпъна шия от усилието. — Те са мъртви!

Устата му остана отворена, брадичката му трепереше. Сухожилията на детската му шия изпъкнаха.

По-голямото момче се обърна и изгледа гневно момичето — явно искаше да я накара да млъкне. Жулиета все още се опитваше да осъзнае, че това са обикновени деца. Беше наясно, че не е възможно те да са сами. Някой беше нападнал Соло.

Сякаш в отговор на мислите й погледът й беше привлечен от гаечния ключ, който лежеше на пода. Беше този на Соло. Отличаваше се с петната ръжда по него. Как беше възможно това? Соло беше казал…

И Жулиета си спомни какво й беше казал той. Тя осъзна, че тези деца, този младеж са на същата възраст, на която е бил той, когато е останал сам. Дали последните оцелели от дълбоко долу не бяха загинали едва наскоро, но не и преди да оставят нещо след себе си?

— Как се казваш? — обърна се тя към момчето, свали ножа и му показа другата си ръка, след което добави: — Аз съм Жулиета.

Понечи да добави, че е дошла от друг силоз — от един по-нормален свят, — но не искаше да ги обърка и изплаши.

— Риксън — изръмжа момчето и изду гърди. — Баща ми беше Рик, водопроводчикът.

— Рик, водопроводчикът — кимна Жулиета.

Край една от стените върху висока купчина от припаси и събрани вехтории тя забеляза откраднатата чанта с вещи. Резервният й кат дрехи се подаваше от отворения капак. Хавлиената й кърпа трябваше да е вътре. Тя запристъпва към чантата, без да изпуска от поглед децата, сгушени заедно върху импровизираното легло — гнездото на групата, — като особено внимаваше за по-голямото момче.

— Виж, Риксън, искам да си съберете нещата — подхвана тя, като коленичи до чантата си и затърси вътре кърпата.

Намери я, издърпа я и разтърка с нея влажната си коса — лукс, който не се поддаваше на описание. Нямаше начин да остави тук тези хлапета. Обърна се с лице срещу останалите деца с кърпа около врата. Очите на всички бяха приковани в нейните.

— Хайде — подкани ги тя, — събирайте си нещата на едно място. Няма да живеете по този начин…

— Просто ни остави — каза по-голямото момиче.

Двете момченца обаче бяха станали от леглото и ровеха из купчината с вещи. Гледаха несигурно ту момичето, ту Жулиета.

— Върни се там, откъдето си дошла — настоя Риксън. — Вземи си шумните машини и си отивай.

Значи за това беше всичко. Жулиета си спомни гледката на прекатурения компресор, който сякаш беше нападнат по-ожесточено, отколкото самият Соло. Тя кимна към двете по-малки момчета, които прецени, че са десетина-единайсет години.

— Хайде — каза им. — Ще помогнете на мен и на приятеля ми да се приберем у дома. Там имаме хубава храна, истинско електричество, топла вода. Съберете си нещата…

Най-малкото момиче изпищя при тези думи — ужасяващ тънък писък, същият, който Жулиета беше чула от тъмния коридор. Риксън крачеше напред-назад и хвърляше погледи към нея и към гаечния ключ на пода. Жулиета се приближи до леглото да успокои момиченцето, когато осъзна, че не то беше изпищяло.